вековете

Българският език има многовековна история. Най-рано от всички славянски езици тя е документирана и с писмени паметници. В продължение на векове бъл гарският език се развива и като говорим, и като литературен. Досега усилията на историците на българския език бяха насочени към изследването на историята на говоримия български език и това е напълно естествено. Да се открият основните промени, които изживява той, е нещо изключи телно трудно. Нашето езикознание дължи особено много на изтъкнатите български езиковеди: Беньо Цонев, Стефан Младенов, Юрдан Трифонов, Любомир Милетич, на техния ученик Кирил Мирчев, който създаде и цяла школа от свои ученици - специалисти по история на българския език. Преодолявайки труд ността, която представя липсата на паметници от предписмената епоха, а също и традиционността и консервативността на писмените паметници, нашите учени успяха не само да очертаят необикновено сложната история на говоримия бъл гарски език, но и да я периодизират по напълно задоволителен начин. Те обясниха и механизмите на процесите, които са се извършили със синтетичния бъл гарски език в сложната обстановка на балканската езикова общност, която обстановка, стимулирайки заложени в езика предразположения, го превръща в един напълно аналитичен език, единствен от славянските езици. От южните славянски езици нито сърбохърватският, нито словенският език не са изгубили своята склонитбена система, а само българският език от географските области Мизия, Тракия и Македония, които очертават етническите граници на българската езикова територия през вековете. Периодизацията на говоримия български език обхваща: Предписмения период, т. е. времето от разселването на славяните и идването на източната група на южните славяни - която се превръща в българска група - на Балканския полуостров, като заселва не само посочените по-горе географски области, но навлиза дълбоко в Епир и Тесалия. Там славянските маси се претопяват от завареното гръцко население, но оставят важни следи в топонимията, които бяха така успешно изследвани от Макс Фасмер. Данните за предписмения период естествено са твърде оскъдни. Те ни дават само най-обща характеристика на фонетичната система на тези славянски групи.

Проф. д-р К. Куев е известен у нас и в чужбина като един от най-ревностните и неуморни изследователи на старобългарското книжовно наследство. През дългогодишната си научна дейност той еавтор на многобройни статии и студии с приносен характер, а също така и на значителни изследвания, сред които се открояват „Черноризец Храбър" (1967), „Азбучната молитва в славянските литератури" (1974), както и участието му в изда нието „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. I, 1970; т. II, 1977;). „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете (1979) е книга, която не само не отстъпва на тези научни трудове, но представя проф. Куев от една нова страна - като изследовател-публицист, нарисувал с болка печалната картина на унищожение и разпиляване на българските ръкописи. Книгата се отли чава с присъщата за автора изчерпателност и изобилие на фактически материал, но всеки факт има ценността освен на научна констатация и на изстрадан повик към издирване, съхраняване и обнародване на запазеното от нашето значително книжовно богаетство. В този смисъл последната книга на проф. Куев е адресирана към широка читателска аудитория и предизвиква оправдан интеес сред специалистите-медиевисти по история, език, литература и изкуствознание. Сведенията, събрани в „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете", са резултат на продължителна работа в ръкописните сбирки и архивохранилища на СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Югославия, Австрия. Първият раздел - Странствуване на ръкописите" - съдържа многобройни факти за миграцията на нашето книжовно наслед ство в другите славянски и някои европейски страни. Най-напред тук авторът разглежда съдбата на най-ранните старобългарски паметници, чиито оригинали са изчезналч, но са били преписани от славянски (главно руски) книжовници и по този начин са достигнали до нас. Проф. Куев посочва двадесет и един ръкописа руска редакция от XI-XII в. (между които Остромировото евангелие, Симе оновият (Светославов) сборник от 1073 г. Учителното евангелие на Константин Преславски, Слуцкият псалтир и др.), писани върху българска основа, които свидетелствуват за литературните връзки между България и Русия още в най-ранна епоха, за миграцията на нашето литературно наследство към руските земи през X-XI в. - т. нар. първо южнославянско влияние".