последното

Обесването на Васил Левски“ е последната поетическа творба на Хри сто Ботев. Трудно е да се установи точната дата на нейното написване. Наложило се е мнението, че поетът създава своята елегия за апостола на свободата няколко години след неговата героична смърт - през 1875 г. Предположе нието „декември 1875 г." произтича от непосредственото свързване на творбата със Стенния календар за 1876 г., издаден от Ботев с лика на Апостола и с публикация на стихотворението под него. „Историята на това стихотворение - пише Захари Стоянов - е следующата: в 1876 [1875] г., няколко месеца преди венчаванието поета за войвода, неговото положение, и политическо и домашно, беше едно от най-разбитите и унилите... В тия минути... той пише сте нен календар, който украсява с портрета на В. Левски, и праща брата си Стефана да го продава по Румъния и изкара някой гологан за дневна пре храна. За да не бъде обикновен и съвсем сух тоя календар, написва и туря под портрета поменатото стихотворение. "2 Възможно е сложните външни и вътрешни обстоятелства в живота на Ботев през 1875 г. да са намерили конкретен поетически отзвук в елегичната песен за Васил Левски. Но кога именно жизнените обстоятелства са дали тласък на поетическото вдъхновение на Ботев - в края на 1875 или по-рано, е трудно да се установи и не е от решаващо значение за обясняването на творбата. Едно е несъмнено - и последната Ботева поетическа рожба е резултат на продължителен процес. Мисълта за трагичната и героична гибел на Апостола не е напускала поета дълго време. Раната не е зараствала, болката била жива. Творбата е зреела, нужен и е бил само един последен тласък. Неправдоподобно е да се свързва написването на стихотворението с издаването на календара. Още по-погрешно е твърдението, че това Ботево стихотворение е плод на временно преходно състояние, че то „сведочи за необистрени чувства и принизено жизнено настроение“, че е „писано не по обичая на e 200 1 Зах. Стоянов очевидно случайно на няколко места погрешно отбелязва 1876 г. вместо 1875 (Съчинения на Христо Ботнов, 1888, стр. 4-5). 2 Пак там. 3 Ив. Хаджов твърди, че Ботев написва стихотворението си, преди да замине за Русия по работа на комитета, т. е. преди края на август 1875 г. („Из поетическата лаборатория на Ботева", сп. Училищен преглед, год. XLII, кн. 1, 1943, стр. 45, 47). • Хаджов пръв оспори това схващане на Зах. Стоянов („Из поетическата лаборатория на Ботева", стр. 49). 39 автора - след дълго вътрешно зреене". Зах. Стоянов направи и следващата логическа стъпка: стихотворението е написано случайно, набързо и поради това то няма високи художествени достойнства. „Васил Левски, Дяконът, тоя свещен образ, тоя идеал за всичко, щото е честно и благородно, тоя мъче ник на правото и на свободата - и подобно стихотворение, такива обикновени думи под бесилницата му, на паметта му!" Зах. Стоянов също така пръв твърди, че Ботев не е бил доволен от стихотворението си и затова не го е вклю чил в „Песни и стихотворения “2. „Ние сами не сме доволни от него.“ ... „В него не е играла фантазия, огнено настроение и пр., но разбити идеали, мра чно бъдеще и жестоко отчаяние. "3 Според Иван Вазов в „Обесването на Васил Левски“ само последните „два куплета са „едничките добри" ... Но и в тях Вазов намира недостатъци. Стихът „вихрове гонят тръни в полето" му изглежда „неправдоподобен": „само лятос се случва изображаемото явление". Пенчо Славейков изразява дори съмнение дали „тая глупава песен е действително Ботиова". Подобни преценки години наред господствуваха в нашето литературознание. Великият поет не само дълго е носил в себе си образа на Левски и болката за неговата преждевременна смърт, но и упорито е работил над своята творба. Двете печатани редакции на стихотворението, както и запазените ръкописни варианти разкриват нагледно и убедително този процес на търсене, довел до ново голямо поетическо откритие. Едната редакция, както вече посочихме, е публикувана в Календар за 1876 г., издаден от Ботев, със заглавие „Обесвание на Васил Левски", дру гата - Дякон Васил Левски“ във в. „Нова България". Ботев е редактирал само първия брой на „Нова България“. „Дякон Васил Левски" излиза в бр. 22 от 12 август 1876 г. - два месеца след гибелта на поета. Не е известно откъде сътрудниците на „Нова България“ (Ст. Стамболов и Ив. Вазов) са взели текста на стихотворението. Може би са го препечатали от неизвестна нам не гова публикация или са притежавали ръкопис на Ботев. Те или не са разполагали с Календара за 1876 г., или не са обърнали внимание на значителните различия между двата текста. На тази случайност дължим първата редакция на стихотворението, защото поместеният в „Нова България" вариант бележи несъмнено пръв, по-низш етап в сложния процес на раждането творбата.

Единственият достигнал до нас творчески ръкопис на Христо Ботев е фрагментът от черновата на последното му стихотворение, посветено на апостола на свободата Васил Левски. Този ръкопис съдържа първоначалния текст на двете последни строфи на стихотворението и заема две малки странички от джобното тефтерче на поета. Но той е извънредно ценен — не само като единствена по рода си реликва, но и като важно свидетелство за творческия процес у Ботев, като указание за възникването на творческите импулси и за постепенната им кристализация във вълнуваща поетическа реч. Преди откриването на ръкописа се ширеше мнението, че Ботев е създавал своите стихотворения спонтанно, на един дъх, без продължителни търсения на поетически образи, без упорита и мъчителна работа над словото. „Тоя документ - писа на времето акад. Т. Павлов - с един удар разрушава тезата на всички ония литературоведи и критици, които обичат да представят Ботевото поетическо творчество като плод изключително на някакво си абсолютно „откровение“ или „инспирация“ Дори при бегъл поглед върху ръкописа става ясно, че Ботев е търсил дълго заключителния акорд на своята последна песен. Пред нас са резултатите на една твърде сложна вътрешна работа: зачертавания на думи и изрази, които веднага след това биват заменени с други, добавени между редовете, а понякога и написани върху първите чрез по-силно натискане на молива или чрез преправяне на отделни букви, подчертавания, а накрая - зачертаване, унищожаване на цялото. Но как именно е протичала тази работа, каква е нейната вътрешна после дователност, какъв е обективният ход на творческия процес? Въпросът е изключително важен, но същевременно и твърде труден. Единственият опит за неговото решение, направен преди тридесет години от Ив. Хаджова, едва ли може да се смята за удачен.