Другият

В първата сериозна статия за „Избрани очерки и разкази“ д-р Кръстев (В. Миролюбов), след като отрича почти изцяло Стаматов като художник, подчертава: „Сатиричното отнасяне към живота, това е неговата стихия. На нея дължи тесния си кръгозор“. („Млади и стари" - стр. 149). Оттогава до днес за Стаматов са писали почти всички забележителни български критици. И винаги са определяли мястото му сред сатириците. Своя живо и грижливо изработен портрет на писателя литературният критик Симеон Султанов е включил в книга, озаглавена „Сатирици“. И това е правилно. Несъмнено Стаматов е сатирик. Един от най-ярко изразените сатирици в нашата литература. Основният патос в творчеството на този така самобитен и самотен творец е гневното бичуване на пороците, които гъмжат в човеш ката душа, и гневното разкъсване на маските, зад които тези пороци обичат да се прикриват. Литературното дело на Стаматов е изпълнено с алчни, безскрупулни, похотливи мъже и с благовидно прикрити зад най-светите буржоазни добродетели проститутки. Нека си припомним всички тези Лили, Лина, Лида, Шурочка, Графинята и др. Не миришат ли те „на кръчми и мъже"? За писателя „Човекът е най-лошото животно, защото е умен. По-хищен от вълка, по-хитър от лисицата, по-гаден от хиената". Буржоазната действителност, в която е принуден да живее, той гледа с бдителна ненавист, винаги готова да се разрази в сатира. А живее в найеснафския период на буржоазията, нейния привиден разцвет и тържество, когато идеалите на Възраждането са забравени и когато пошлият оптимизъм „на червея в сиренето" все още не е еволирал към трагичния оптимизъм ,, на мишката в капана пред сиренето от примамката“.

Няма в българската лирика друг поет, чието творчество така рязко да е разполовено на две трудно примиряващи се части. Два образа ни гледат от Яворовата поезия - единият е окъпан в светлина, погледът му издава енергията на идеалиста и мечтателя, другият е изпълнен в мрачни тонове, очите са погаснали, предишните надежди са помръкнали, разочарованията и безпокойствата са изрязали дълбоки бръчки по челото, посипали са слепоочията със ситен сребърен прах... Така различни са и стихотворенията на поета. Сякаш двама автори са писали творбите от «Стихотворения» (1901) и «Безсъници» (1907); социалните песни на протеста са отдалечени полярно от сумрачните «Прозрения»; «Калиопа» е несъпоставима с цикъла за цариците на любовта. Както е известно, в биографията на П. К. Яворов се преплитат всич ките противоречия на неговата епоха, а в творчеството му се кръстосват влияния на социализма и индивидуализма, на руската социална поезия и модерните западни веяния, оглежда се бурната действителност от края на миналия век и се гърчи една самовглъбяваща се страдаща душа, отекват призивите на националната революция и хайдушкия епос, сменени са горкото ридание над братските могили, Ботевото свобода или смърт» се смесва с неутешимите вопли на «безприютен несретник». . . Още по-трънлив е пътят на писателя - от телеграфопощенски чиновник в Стралджа и Анхиало до трагичната нощ на 29. Х. 1914 г. в София. Както знаем, този път минава през изнурителни нощни дежурства по провинциалните т. п. станции, през социалистическите кръжоци и постоянното, пожизнено безпаричие, лъкатуши из планините и селата на поробена Македония, пресича софийските кафенета и литературни салони, въздига се до сцената на Народния театър, за да завърши между четирите стени на одимената стая, сред настръхналия мрак на терзанията, кошмарната безизходност: 36 Самси - и в треска, между тия оголени стени; вторачен, гъстеещ полумрак наднича, подава се от всеки кът камина без топливо, отворена - уста готови проклятие да изрекат. Затварям пламнали очи, ала напразно - няма сън раздиращите въпроси, не мозък, а олово сякаш в разяден череп се разлива. Възглавието - камък същи, леглото - тръне и коприва. („Нощ") . 1903 година разполовява пътя на поета - годината на литературния му прелом. Както сам той е обяснил, погромът на Илинденското въстание открива нов период в творческото му развитие.