оценка

Димитър и Константин Миладинови, като учители, книжовници и обществени дейци, са първите поборници за съхраняване и укрепване на националното самосъзнание на населението от Македония, застрашено по време на турското владичество от асимилаторската настъпателност на фанариотите. Елинизаторската политика на гръцката патриаршия кара Д. Миладинов още през 1852 г., когато сам води училищното обучение на гръцки, да се обърне разтревожено до Александър Екзарх: „Шестте осмини почти на Македония, които се населяват от едноязични българи - му пише той - всички се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини, освен на северните словене, които напредват на словенски (език)", 1 Затова след Кримската война, когато движе нието за политическото и духовното освобождение на българския народ навлиза в своя решителен етап, Миладинов става един от пионерите на националната пробуда на Македония. Като учител с активното съдействие на по-малкия си брат Константин, Райко Жинзифов и други свои ученици и последователи той пръв повежда борбата за въвеждането на низвергнатия от фанариотите български език в училището и църк вата, а с изключителната си активност против денационализаторските попълзновения на патриаршията се налага като всепризнат деец на българското възраждане. Ето защо, когато през януарските дни на 1862 г. от Цариград се понася вестта за мъче ническата смърт на двамата братя, тя обезпокоява сънародниците им от всички къ тове на България, а редица славянски периодични издания, оценявайки стойността на огромното им дело, популяризират широко техните имена. Получили солидно за времето си образование в гръцки учебни заведения, което Константин впоследствие обогатява във филологическия факултет в Москва, Миладинови прозорливо схващат ролята на културата за националното възраждане на всеки народ. Богатата литература на Гърция, отразила вълнуващо живота на древна Елада и разцвета на нейната циви лизация, не само че не смущава националното им съзнание, но ги кара да отправят поглед към запазените материални и духовни ценности на своя народ, за да документират чрез тях историческото му минало, устойчивостта на неговия бит и характер. И ако тогавашната българска книжнина, чието развитие беше възпрепятствувано от условията на политическото и духовно потисничество, можеше да отговори само отчасти на тази патриотична необходимост, в народното поетическо творчество Димитър Константин Миладинови откриха и миналото, и настоящето, и бъдещето на своя народ. Събирането на образци от фолклора и издаването им в сборника „Български на родни песни укрепи, обогати и възвиси тяхното патриотично и демократично дело.

Върху точните методи на описание на художествените явления в наше време се работи и се говори твърде много. Напълно естествено говори се предимно за тяхното настояще и още повече за бъдещето им, при което на безпочвено самонадеяни твърдения за тяхната ефикасност често се отвръща с краен скептицизъм, отвръща се от нихилистични в същността си позиции: точните методи никога няма да могат да се справят с този или с онзи проблем... В разговорите и полемиките обаче постоянно се пренебрегва обстоятелството, че енергичното съвременно развитие на точните методи не е уникално явление в историята на естетиката, както се опитват да внушат някои негови застъпници. Естетиката изживя, и то не много отдавна, едно едва ли по-малко енергично увлечение по търсене на точни методи за описание на художественото произведение, творческия и възприемателния процес и развитие на изкуството. И въпреки че двата периода се различават един от друг по ред съществени белези, между тях могат да се направят интересни аналогии с полезни, ориентиращи изводи.

В заключителната част на изследването си „Зараждане на поетичното произведение" Жан-Пол Вебер прави следната колкото самоуверена, толкова и знаменателна декларация: „В нашите тематични четения няма нищо, което да напомня за скованите обобщения на психоаналитиците или стилистиците, за техните Едипови комплекси, орални, анални и генитални стадии или пък за техните барокови, класически, романтически и т. н. стилове. "1 Самоуверена, защото, както ще видим по-долу, резултатите на Вебер малко се различават от фройдистките и защото с лека ръка се отхвърлят и положителните страни в концепциите на „стилистиците“. Знаменателна, защото един представител на най-новото буржоазно литерату рознание прави опит да скъса или поне декларира, че иска да скъса с двете най-характерно изявени направления в изкуствоведския и литературоведския неисторизъм през първата половина на нашия век. Стилистизмът на формалистите и „филолозите“ и психологизмът с всичките му ортодоксални и разколнически направления са двата полюса, между които се движат множеството нюанси на този неисторизъм. Това, което ги поляризира, е трансцендирането на художественото развитие извън волята и особеностите на творческата личност от стилистиците и пъл ното затваряне на детерминационните фактори на развитието в рамките на индивидуалното или „колективното подсъзнателно у психоаналити ците. А това, което ги свързва, е изолирането на художественото развитие от класово-икономическото и идейното развитие на обществото. В тази обстановка френският литературовед и психолог Жан-Пол Ве бер обяви, че се е домогнал до подход, който преодолява ограничеността и на стилистиците, и на психоаналитиците.

Когато се докоснем до поезията на Матей Шопкин, винаги у нас прозву чават гласът и пулсът на нашето време, на нашия съвременник. Сравнително далеч от смътното въображение, тя е относително самостоятелен живот в са мата реалност, която заобикаля поета и читателя. И една оптимистична ретро спекция на минали драматични мигове, сред които кънги едно велико име - името на България. Преплитат се в диалектическо единство интимните изпо веди на индивида-поет и социално-гражданските императиви на личността - продукт и творец на своето време. Ние вярваме на човека Матей Шопкин, когато, потопил се изцяло в „Ап рилската балада“ Копривщица, избира пред това изконно българско светило часът на своята равносметка („Вечер в Копривщица" - Априлски коловози). Не е ли твърде рано за равносметка? Та той все още не е достигнал „на попрището жизнено в средата“. А мигът на отчет пред себе си и историята обик новено настъпва дълго време след средата на жизненого поприще, когато при ближават неусетно меланхолните отблясъци на късната есен и прозвучат тъжните акорди на един почти приключил живот. Но духът на поета откло нява очевидните стойности на обективната логика и чрез подтекста на своето стихотворение налага личната си конкретна истина. А тя гласи: в нашето бурно време всеки човек трябва да бъде готов да направи своя отчет пред своето и идните поколения. Да бъде приемник и активен продължител на българския дух, подкрепян всеки миг от пламъците на „прабългарската твърд". А може би трябва да си припомним и едно друго стихотворение, в което алегорията Оптимизма на разбулва и изяснява по най-категоричен начин жизнерадостта човека. Да, Не, не питайте помня ли нощи студени и къде през големите зими съм бил. Аз съм стрък от априлското буйно цъфтене Аз съм цвят от прекрасния месец Април („Песен за Април" - Априлски коловози зволи онова размразяване, което възвърна младостта на времето и света и по в ледения обогатяването мраз на на човешката душевност с нови ценности, потъпквани близкото минало. Едно проникновение в личните съдби и вълнения, в сложния кръговрат на нашето време. Не от фасадно-показна скромност, която разчита на опро поетът вержение, пряко за да заявява: се пос