съвремие

Изтекоха повече от четири години от Първия конгрес на Съюза на бъл гарските писатели - години, през които нашата литература участвуваше и продължава да участвува в духовното възземане на нацията по пътя към социализма; години, през които нашите писатели от всички поколения създа ваха и продължават да създават нови, талантливи творби за миналото и съ временността на българина; години, през които Съюзът на писателите се утвър ди и продължава да се утвърждава като един от челните отряди на българската художествена интелигенция. Като комунисти - партийни и безпартийни - ние възприемаме Втория конгрес като един опит предимно да се надзърне в утрешния ден на нашата литература, да се осмислят генералните задачи, които тепърва ни предстои да решаваме, да се преодолеят слабостите и предубежденията. Но да гледаш напред съвсем не означава да обърнеш гръб на миналото, съвсем не означава, че трябва да се отнасяш нихилистично към всичко, което остава назад, дори ако то е вече преодоляно и като идея, и като художествено осъществяване. Наймалко на нас, приемниците и стопаните на една силна и демократична по дух Литература, може да се позволи такова отношение както към миналото, така и към днешния ден на литературата ни. Ето защо ние се чувствуваме задължени да кажем своето мнение и своята оценка за състоянието на българската литература, за онова положително и хубаво, което се натрупа в почти всички жанрове - някъде като реални постижения, някъде като признак за бъдещи извисявания, за добросъвестната и всеотдайна работа на българските писатели и на техния творчески съюз във всички области на духовния и политическия живот на страната. С какво преди всичко се характеризира постигнатото, кое е главното? Не мога да не започна с един факт от първостепенна важност: процеса на понататъшно утвърждаване на идейната и морална консолидация на българските писатели около политиката на партията и по-специално - около линията на партията в литературата и изкуството. Партията е освен онзи най-главен, основен лост, на който дължим бурния напредък на България като модерна социалистическа страна, заела достойно място сред братското семейство на социалистическите страни, но и онази сила - класова, политическа и духовна, чиито борби и идеали са вдъхновявали и вдъхновяват плеяда български творци в техния благороден труд за създаване на ярки, новаторски по своята същност художествени произведения. Каквото и да говорят нашите зложелатели, както и да ни хулят и очернят, творчеството на българския писател Днес е кръвно Из доклада пред II конгрес на СБП. 4 И неразривно свързано с делото и въжделенията на партията, а това значи - с делото и въжделенията на целия български народ. С нищо не можем да за радваме враговете на България, с нищо не можем да облекчим съдбата на клеветниците - да, българският писател е с партията, българският писател влага своите усилия за осъществяване програмата на партията, българският писател е воин от многомилионната армия на партията в нейната гигантска битка за построяване на социализма! За българския писател друг път освен пътя на партията няма и това не е декларация, а изстрадано, запечатано кръв и жертви убеждение.

Когато се докоснем до поезията на Матей Шопкин, винаги у нас прозву чават гласът и пулсът на нашето време, на нашия съвременник. Сравнително далеч от смътното въображение, тя е относително самостоятелен живот в са мата реалност, която заобикаля поета и читателя. И една оптимистична ретро спекция на минали драматични мигове, сред които кънги едно велико име - името на България. Преплитат се в диалектическо единство интимните изпо веди на индивида-поет и социално-гражданските императиви на личността - продукт и творец на своето време. Ние вярваме на човека Матей Шопкин, когато, потопил се изцяло в „Ап рилската балада“ Копривщица, избира пред това изконно българско светило часът на своята равносметка („Вечер в Копривщица" - Априлски коловози). Не е ли твърде рано за равносметка? Та той все още не е достигнал „на попрището жизнено в средата“. А мигът на отчет пред себе си и историята обик новено настъпва дълго време след средата на жизненого поприще, когато при ближават неусетно меланхолните отблясъци на късната есен и прозвучат тъжните акорди на един почти приключил живот. Но духът на поета откло нява очевидните стойности на обективната логика и чрез подтекста на своето стихотворение налага личната си конкретна истина. А тя гласи: в нашето бурно време всеки човек трябва да бъде готов да направи своя отчет пред своето и идните поколения. Да бъде приемник и активен продължител на българския дух, подкрепян всеки миг от пламъците на „прабългарската твърд". А може би трябва да си припомним и едно друго стихотворение, в което алегорията Оптимизма на разбулва и изяснява по най-категоричен начин жизнерадостта човека. Да, Не, не питайте помня ли нощи студени и къде през големите зими съм бил. Аз съм стрък от априлското буйно цъфтене Аз съм цвят от прекрасния месец Април („Песен за Април" - Априлски коловози зволи онова размразяване, което възвърна младостта на времето и света и по в ледения обогатяването мраз на на човешката душевност с нови ценности, потъпквани близкото минало. Едно проникновение в личните съдби и вълнения, в сложния кръговрат на нашето време. Не от фасадно-показна скромност, която разчита на опро поетът вержение, пряко за да заявява: се пос