нашето

Преди повече от двадесет години един Белградски вестник направи анкета, с която искаше да узнае кои свои сънародници югославяните считат за най-популярни. След приключване на анкетата начело на листата стоеше името на Бранислав Нушич, наред с това на футболиста Моша Марянович. Това бе и е един от редките случаи в наше време, когато ня- какъв голям писател е ограден с такава популярност. За да я спечели, безспорно Той е навлязъл и в делника, и в празника 1 Боян Ничев - Бранислав Нушич", изда елство на БАН, 1962 г. 120 на хората. Само това можеше да ги на кара категорично да го поставят веред своите избранници на деня. Защото ве личината на един известен ум обикновено не се съпътствува с голяма популярност.

„Съвременността" на един писател не винаги е достатъчен критерий за оценка на неговото творчество. Особено важно еда се види какво писателят връща на епохата, която го е създала и издигнала, каква е творческата лихва, която плаща - произведенията, идеите, героите, които той е взел от епохата си и ги е претворил като истински представители на една историческа реалност.

Изтекоха повече от четири години от Първия конгрес на Съюза на бъл гарските писатели - години, през които нашата литература участвуваше и продължава да участвува в духовното възземане на нацията по пътя към социализма; години, през които нашите писатели от всички поколения създа ваха и продължават да създават нови, талантливи творби за миналото и съ временността на българина; години, през които Съюзът на писателите се утвър ди и продължава да се утвърждава като един от челните отряди на българската художествена интелигенция. Като комунисти - партийни и безпартийни - ние възприемаме Втория конгрес като един опит предимно да се надзърне в утрешния ден на нашата литература, да се осмислят генералните задачи, които тепърва ни предстои да решаваме, да се преодолеят слабостите и предубежденията. Но да гледаш напред съвсем не означава да обърнеш гръб на миналото, съвсем не означава, че трябва да се отнасяш нихилистично към всичко, което остава назад, дори ако то е вече преодоляно и като идея, и като художествено осъществяване. Наймалко на нас, приемниците и стопаните на една силна и демократична по дух Литература, може да се позволи такова отношение както към миналото, така и към днешния ден на литературата ни. Ето защо ние се чувствуваме задължени да кажем своето мнение и своята оценка за състоянието на българската литература, за онова положително и хубаво, което се натрупа в почти всички жанрове - някъде като реални постижения, някъде като признак за бъдещи извисявания, за добросъвестната и всеотдайна работа на българските писатели и на техния творчески съюз във всички области на духовния и политическия живот на страната. С какво преди всичко се характеризира постигнатото, кое е главното? Не мога да не започна с един факт от първостепенна важност: процеса на понататъшно утвърждаване на идейната и морална консолидация на българските писатели около политиката на партията и по-специално - около линията на партията в литературата и изкуството. Партията е освен онзи най-главен, основен лост, на който дължим бурния напредък на България като модерна социалистическа страна, заела достойно място сред братското семейство на социалистическите страни, но и онази сила - класова, политическа и духовна, чиито борби и идеали са вдъхновявали и вдъхновяват плеяда български творци в техния благороден труд за създаване на ярки, новаторски по своята същност художествени произведения. Каквото и да говорят нашите зложелатели, както и да ни хулят и очернят, творчеството на българския писател Днес е кръвно Из доклада пред II конгрес на СБП. 4 И неразривно свързано с делото и въжделенията на партията, а това значи - с делото и въжделенията на целия български народ. С нищо не можем да за радваме враговете на България, с нищо не можем да облекчим съдбата на клеветниците - да, българският писател е с партията, българският писател влага своите усилия за осъществяване програмата на партията, българският писател е воин от многомилионната армия на партията в нейната гигантска битка за построяване на социализма! За българския писател друг път освен пътя на партията няма и това не е декларация, а изстрадано, запечатано кръв и жертви убеждение.

Когато се докоснем до поезията на Матей Шопкин, винаги у нас прозву чават гласът и пулсът на нашето време, на нашия съвременник. Сравнително далеч от смътното въображение, тя е относително самостоятелен живот в са мата реалност, която заобикаля поета и читателя. И една оптимистична ретро спекция на минали драматични мигове, сред които кънги едно велико име - името на България. Преплитат се в диалектическо единство интимните изпо веди на индивида-поет и социално-гражданските императиви на личността - продукт и творец на своето време. Ние вярваме на човека Матей Шопкин, когато, потопил се изцяло в „Ап рилската балада“ Копривщица, избира пред това изконно българско светило часът на своята равносметка („Вечер в Копривщица" - Априлски коловози). Не е ли твърде рано за равносметка? Та той все още не е достигнал „на попрището жизнено в средата“. А мигът на отчет пред себе си и историята обик новено настъпва дълго време след средата на жизненого поприще, когато при ближават неусетно меланхолните отблясъци на късната есен и прозвучат тъжните акорди на един почти приключил живот. Но духът на поета откло нява очевидните стойности на обективната логика и чрез подтекста на своето стихотворение налага личната си конкретна истина. А тя гласи: в нашето бурно време всеки човек трябва да бъде готов да направи своя отчет пред своето и идните поколения. Да бъде приемник и активен продължител на българския дух, подкрепян всеки миг от пламъците на „прабългарската твърд". А може би трябва да си припомним и едно друго стихотворение, в което алегорията Оптимизма на разбулва и изяснява по най-категоричен начин жизнерадостта човека. Да, Не, не питайте помня ли нощи студени и къде през големите зими съм бил. Аз съм стрък от априлското буйно цъфтене Аз съм цвят от прекрасния месец Април („Песен за Април" - Априлски коловози зволи онова размразяване, което възвърна младостта на времето и света и по в ледения обогатяването мраз на на човешката душевност с нови ценности, потъпквани близкото минало. Едно проникновение в личните съдби и вълнения, в сложния кръговрат на нашето време. Не от фасадно-показна скромност, която разчита на опро поетът вержение, пряко за да заявява: се пос

Критическото ни самосъзнание страда от една трудно излечима, здраво вкоренена болест: приемането на чуждата норма като мерило за собствените неща. На ниско самочувствие ли, на малко години живот на това самосъзна ние ли се дължи - не се наемам да отговоря, защото не е толкова просто. Налагането на чуждата норма върху собствените явления е открито и скрито, съзнателно и несъзнателно. Открито е, когато се градят изкуствени постройки за съответни на европейското художествено мислене и нашето, когато съизмерваме културното си развитие с идеи, жанрове и периодизации, заети отвън. Най-парадният израз на това съображение е понятието на Г. Гачев ускорено развитие". Произнасяме го с небивало, с несекващо въодушевление, и то точ но защото е любезно и сервилно съобразено с чуждата норма. Развитието ни е ускорено, защото в кратко време сме изминали пътища, които Европа измина за столетия - оттук и формите на разминаването са конфузни, несъобразни, със странни струпвания на черти. В друг труд пък, обратно, цялата ни възрожденска литература беше наречена романтизъм. Така изглежда и ратуването за хилядолетно единство на литературата ни. И тук думите са толкова по-едри, колкото вътре е по-дребно. Тоест - колкото повече условни и приблизителни неща се вземат за мярка и за точни понятия. Големият проблем пред нас е издирването, доказването и мотивирането на собствената ни културна норма, на собствената ни моделна система. Културата ни съществува естествено според тази норма, но ние не я знаем. Лошото е, че дори не правим опит да я знаем. Всъщност опити има, по те са малко. И преди, и сега. На един такъв опит ще спра вниманието си. Всъщност то не е опит, а може би един цял жизнено-професионален път, една трайна амбиция, едно дълго усилие на наш учен. Той е Боян Ничев. Става дума за кни гите му „От фолклор към литература“ и „Съвременният български роман". Това са проучвания на много сериозни, щекотливи и даже, бих казал, дра матични за културата ни въпроси. Случайно ли Боян Ничев се зае тъкмо с тях, случайно ли посвети десетилетие именно на тях? Мисля, че не. В тях най-добре се отразяват възможности за идеи, които го вълнуват сериозно. Двете му кни ги са два различни ъгъла, от които той погледна към едно. Това едно е де фицитната стока" в критиката ни: собствената норма.