Лирически

В статия, посветена на преображенията на днешната ни лирика, аз се опи тах да рамкирам новия човешки и новия поетически статут у нас. Сегашната тема е нейно продължение. Модерният лирически тип не обема цялата поезия, но нейно значително ядро. Ядро с най-неспокойна поетическа физиономия. Пораждащи сили са статутът на подвижния човек, лабилността на бит и психика, изтръгването на сетивата и мислите от старите леговища, усещането за кризис ност от това, че една отколешна хармония рязко, на места и брутално се разру ши и на нейно място няма подобен заместител. При поетите от други национални школи изтръгване от корените или не съществува, или не е болезнено. Не е маловажна другата основа на модерния лирически тип: художественият климат по света, състоянието на психиката и моралът на човека днес. Те безспорно ни влияят. Но не бива да забравяме, че европейските литератури имат други извори, продукт са на други развойни насоки. Както и на друг език. В тези ли тератури езикът се е огъвкавил безкрайно, минал е през „стресовете" на барока, класицизма, романтизма, изживени като самостоятелни течения и етапи на културата и изчерпали възможностите на съответния художествен тип в областта на езика. B В рецензии и статии на български критици се разсъждава къде смътно, и къде в поставена тема върху принципите на модерното лирическо мислене, което отдавна съществува по света. Шествието не ни е много познато, то се поназ найва. Нямаме и критическо самосъзнаие за него. Едва напоследък влязохме по-обстоен диалог. Имената на модерни поети за нашата публика вече не звучат „заклинателно", думите по техен адрес невинаги и по задължение са ругателни. Днес приемаме не само поети като Лорка и Маяковски, но и други творци на мо дерната лирическа мисъл, въпреки че в биографиите нямат „смекчаващи вината обстоятелства". Разполагаме и с книга по някои въпроси на естетическите преображения. Тя е „Естетически прелом в поезията на 20-те години" от Розалия Ликова и зася га началния етап от нашето приобщаване към модерния лирически тип. Наскоро след това се запознахме и с есетата на Томас Елиот, с манифестите и статиите на символистите, със Сеферис, с Алейсандре, Елитис, Рилке, със Сен-Джон Перс, Ален Боске, преди това с Куазимодо, Нели Закс, Емили Дикинсън, Незвал, Пастер- нак. Ако думата приобщаване не ви харасва (на мен лично не), бих предложил друга дума - аспектиране на този тип с наши средства, със средства, породени от обстоятелства, за които намекнах.

Героичното и възвишеното в днешния ни живот, духовният и трудов подвиг на отделния човек и на целия български народ, борбата за възтържествуване на принципите на свободата, социалистическия хуманизъм и мира, стремежът на хората към красотата, истината и правдата, отрицанието на всичко, което спъва нашия възход към нравствено усъвършенствуване, изграждането на чертите на една нова душевност - това са само някои от темите и проблемите, които стоят центъра на творческите интереси на съвременните български поети. Цялата история на нашата поезия доказва неоспоримо, че основната линия в нея е била винаги линията на демократично и реалистично развитие. Достатъчно е да припомним само имената на Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров... B И След освобождението на България от фашизма у нас се създадоха условия за истински разцвет на литературата и изкуството, в т. ч. и на поезията. Най-добрите най-талантливите български поети, вдъхновени от социалистическото строителство и от героичното минало на нашия народ, както и от борческите завети, оставени им от техните велики предшественици, написаха творби, в които сполучливо отразиха новото в душевността на българина. Поетите от старото поколение (Людмил Стоянов, Елисавета Багряна, Дора Габе, Ламар, Младен Исаев, Христо Радевски, Никола Ланков, Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев и др.) създадоха стихове, в които се чувствува пролетното обновление на родината, сочат се радостните перспективи на нейното днешно и утрешно развитие... В най-доброто, което излезе изпод перото на българските поети особено през последните години, те с успех се домогнаха до нови страни и нови измерения в своето творчество, отбелязаха някои значителни постижения в отразяването на социалистическата ни действителност, издигнаха българската поезия на по-висок етап в нейното непрекъснато възходящо развитие. В много от своите творби те доловиха и пресъздадоха образа на новия човек, чийто всекидневен трудов подвиг крие в себе си своеобразната романтика и героика на нашето време. До по-широки и мащабни обобщения, до по-дълбоки и съдържателни мисли, до по-близки и трайни съприкосновения с нашата съвременност се домогнаха поетите Веселин Ханчев („Лирика"), Валери Петров („В меката есен"), Пеньо Пенев („Дни на проверка"), Владимир Башев („Ателие“), Павел Матев (, Чайките почиват на вълните“, „Неоскърбени светове"), Димитър Методиев („За вре мето и за себе си“, „Великото преселение"), Божидар Божилов, Георги Джагаров, Блага Димитрова, Владимир Голев, Лиляна Стефанова, Иван Давидков, Лю бомир Левчев, Слав Хр. Караславов, Евтим Евтимов... Духът и съдържанието на нашата съвременност са уловени и претворени от тези и много други талантли53 B ви поети с чувство на гордост от постиженията на родината, с проникновение и топлота, понякога в подчертано интимен план, с обич и преклонение пред образа на трудовия човек, заел централно място в много от лиричните им творби. последните години българските поети показват подчертан стремеж да се освободят от досадната плакатност и декларативност, от лозунгово-агитационната показност и преднамереност - слабости, които дълго и упорито подяждаха уси лията на не един поет за самостойна и оригинална творческа изява.