Илиев

В началото на 1982 г. Стоян Илиев защити в СССР докторската си дисертация на тема „Манифести на френските и руските символисти". Нашият читател вече познава неговата книга на тази тема, издадена от „Наука и изкуство". Наистина пионерско е делото на този литературовед, заел се да изясни едни от най-спорните и неразработени проблеми в съвременната ни литературна наука. Веднага чувам опонентите, които ще ми кажат, че и преди неговите книги за символизма е писано немалко, и то от вещи изследователи, но, струва ми се, никой от тях не достигна дълбочината и широтата на възгледите, характерни за трудовете на Стоян Илиев. Истинско събитие за нашата културна общественост беше съставената от него антология с манифестни статии на европейските и американските символисти, излязла под заглавие „Слово и символ" в авторитетната поредица на „Наука и изкуство" „Литературни светове". Благодарение на тази великолепно съставена книга получихме представа за възникването, разцвета и упадъка на това течение, оказало огромно въздействие върху духовния живот през втората половина на XIX и първите десетилетия на ХХ в. Но задъл боченият анализ, който Илиев направи на сим волистическото движение в света, беше само подстъп към неговата основна задача - да проследи пътищата на българските символисти, да намери най-точните формулировки за спецификата на българския модел на символизма и да разкрие обществените и духовните подбуди на творците, които се противопоставиха на традицията на критическия реализъм и потърсиха нови изразни форми, за да изповядат духовните си стремления. Първата крачка към осмислянето на тази все още спорна проблематика в историята на българската литература Стоян Илиев пред- прие с монографията си „Противоречивият път на Яворов". Сега читателите получиха икапиталния му труд - Пътищата на българските символисти" - книга, която си поставя за задача да обори неверните оценки на явле нието български символизъм, оценки, плод на последователно прилагане на социоло гически детерминизъм или пък на прене144 брегване на специфичните закономерности в школата. Авторът обобщава постиженията на българските литературни историци, той тон но посочва приноса на такива изследователи като акад. Георги Цанев, Тодор Павлов, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Стоян Каролев и др., съобразява се с ценните на блюдения в работите на Симеон Хаджи косев, но отива много по-напред от пред шествениците си. По същество книгата „Пъ тищата на българските символисти" е ус пешен опит за преоткриване на школата, първо задълбочено марксическо изследване в нашата литературно-историческа наука, което не само разглежда постиженията на отделните автори, а изяснява генезиса на българския символизъм: външните влияния, феноменалното, националноспецифичното в школата, противоречията между българските символисти, техния литературен бит: спи сания, алманаси, сборници, манифести, кни ги. Стоян Илиев убедително доказва, че българският символизъм не е мода „шан тиклер", а литературно явление, което намира своето оправдание и основание в общественото движение и в духовните търсения на българи те през определен период от най-новата ни история.

Тази книга е уникална в много отношения. Преди всичко в нея е направен цялостен анализ на манифестите и програмите на френския символизъм. Установено е неговото генетико-теоретично и творческо въздействие върху руския символизъм. И накрая руският символизъм и неговите естетико-програмни проявления са анализирани толкова обстойно, че не само в българската, но и в руската литература няма труд, който би могъл да съ перничи с книгата на Стоян Илиев. Ще отбележим още, че тия дни у нас се появи най-после една колективна монография на Институ та за световна литература - Русская наука о литературе в конце XIX - начале ХХ века", под редакцията на проф. П. А. Николаев и др. (М., 1982). Втората глава на тая книга, посве тена на идеалистическите течения в руската литературна наука от края на XIX — началото на ХХ в., запълва до известна степен празнотите в теоретическото осмисляне на руския символизъм. Книгата на Стоян Илиев обединява много дисциплини, тя има философско-естетически-литературоведчески характер, с ударе ние върху естетическата проблематика - нещо напълно оправдано според нас поради неизследваната досега тематика и нейната специфика. Трудът е съставен от три основни раздела, разчленени на свободно изложени и наименувани фрагменти, свързани исторически и логически помежду си. В уводната част авторът на книгата посочва задачата на изследването и прави кратък преглед на основната литература по избрания проблем. Тук са формулирани основните тези и задачи: наличието на феномена „всеобща естетика на символизма", отричан от мнозина автори; необходимостта да се разграничат понятията символизъм и декаданс поради техните многопосочни мирогледни и политически ориентации; на преден план в изследването са поставени естетическите програми на символистите, а не тяхната художествена практика, която изисква „конкретен анализ" и др. Читателят още от самото начало научава, че символистите са „философски" мислещи личности, макар че претенциите им често пъти се ограничават с интелектуално любопитство и дилетантизъм и че те, се ориентират към идеалистически теории на изкуството". В крайна сметка всичко това е съсредоточено в главната задача да се изслед ва естетическата програма на символистите в контекста на философско-идеологическия, обществено-политическия и художествено-есте тическия живот“, за да се разкрие тяхната реална естетическа програма и неосъзнатите често пъти даже от самите тях закономерности и процеси на творчеството им. Стоян Илиев посочва политическия водораздел между революционните и реакционните тенденции в символизма, което му позволява да оспори позицията на Плеханов, за когото символистите са само „изразители на еснафски и дребнобуржоазни тенденции". Трябва да се отбележи, че авторът напъл но преднамерено изключва от книгата си проблемите на българскя символизъм, най-вече защото българските символисти не оставят след себе си програмни манифести. Но той по начало се съмнява в наличието на такова течение в българската литература и поставя въпроса: „Символисти ли са българските символисти?" Този въпрос няма нищо общо с традицията, той иде неочаквано и доколкото ни е известно, няма аналози в съвременното българско литературознание и естетика; тъй като в книгата не му е даден отговор, следва да се очаква, че Стоян Илиев ще се заеме с решаването му в по-нататъшните си изследвания. В първия раздел на книгата „Френски символисти" авторът свързва началния опит за ,, естетическо самоопределяне на символизма с името на Шарл Бодлер и творчеството му на поет-урбанист. Посочвайки неговото съчувствие към бедняците и критич ното му отношение към капиталистическата цивилизация, авторът, изглежда, напълно споделя схващането на някои български изследователи (Д. Аврамов, Кр. Горанов), които са склонни да преосмислят творческата позиция на Бодлер като съюзник в борбата за демокрация и хуманизъм". Но Стоян Илиев подчертава, че за Бодлер целта на поезията е да разкрива „красотата на ада", а това допринася за разочароването му от всяка хуманност въобще.