Тази книга е уникална в много отношения. Преди всичко в нея е направен цялостен анализ на манифестите и програмите на френския символизъм. Установено е неговото генетико-теоретично и творческо въздействие върху руския символизъм. И накрая руският символизъм и неговите естетико-програмни проявления са анализирани толкова обстойно, че не само в българската, но и в руската литература няма труд, който би могъл да съ перничи с книгата на Стоян Илиев. Ще отбележим още, че тия дни у нас се появи най-после една колективна монография на Институ та за световна литература - Русская наука о литературе в конце XIX - начале ХХ века", под редакцията на проф. П. А. Николаев и др. (М., 1982). Втората глава на тая книга, посве тена на идеалистическите течения в руската литературна наука от края на XIX — началото на ХХ в., запълва до известна степен празнотите в теоретическото осмисляне на руския символизъм. Книгата на Стоян Илиев обединява много дисциплини, тя има философско-естетически-литературоведчески характер, с ударе ние върху естетическата проблематика - нещо напълно оправдано според нас поради неизследваната досега тематика и нейната специфика. Трудът е съставен от три основни раздела, разчленени на свободно изложени и наименувани фрагменти, свързани исторически и логически помежду си. В уводната част авторът на книгата посочва задачата на изследването и прави кратък преглед на основната литература по избрания проблем. Тук са формулирани основните тези и задачи: наличието на феномена „всеобща естетика на символизма", отричан от мнозина автори; необходимостта да се разграничат понятията символизъм и декаданс поради техните многопосочни мирогледни и политически ориентации; на преден план в изследването са поставени естетическите програми на символистите, а не тяхната художествена практика, която изисква „конкретен анализ" и др. Читателят още от самото начало научава, че символистите са „философски" мислещи личности, макар че претенциите им често пъти се ограничават с интелектуално любопитство и дилетантизъм и че те, се ориентират към идеалистически теории на изкуството". В крайна сметка всичко това е съсредоточено в главната задача да се изслед ва естетическата програма на символистите в контекста на философско-идеологическия, обществено-политическия и художествено-есте тическия живот“, за да се разкрие тяхната реална естетическа програма и неосъзнатите често пъти даже от самите тях закономерности и процеси на творчеството им. Стоян Илиев посочва политическия водораздел между революционните и реакционните тенденции в символизма, което му позволява да оспори позицията на Плеханов, за когото символистите са само „изразители на еснафски и дребнобуржоазни тенденции". Трябва да се отбележи, че авторът напъл но преднамерено изключва от книгата си проблемите на българскя символизъм, най-вече защото българските символисти не оставят след себе си програмни манифести. Но той по начало се съмнява в наличието на такова течение в българската литература и поставя въпроса: „Символисти ли са българските символисти?" Този въпрос няма нищо общо с традицията, той иде неочаквано и доколкото ни е известно, няма аналози в съвременното българско литературознание и естетика; тъй като в книгата не му е даден отговор, следва да се очаква, че Стоян Илиев ще се заеме с решаването му в по-нататъшните си изследвания. В първия раздел на книгата „Френски символисти" авторът свързва началния опит за ,, естетическо самоопределяне на символизма с името на Шарл Бодлер и творчеството му на поет-урбанист. Посочвайки неговото съчувствие към бедняците и критич ното му отношение към капиталистическата цивилизация, авторът, изглежда, напълно споделя схващането на някои български изследователи (Д. Аврамов, Кр. Горанов), които са склонни да преосмислят творческата позиция на Бодлер като съюзник в борбата за демокрация и хуманизъм". Но Стоян Илиев подчертава, че за Бодлер целта на поезията е да разкрива „красотата на ада", а това допринася за разочароването му от всяка хуманност въобще.