Лирика, родена от живота

Изкуството на твореца е трайно, когато отразява от съвременната действителност онова, което е интересно и значимо не само за дадения момент, но и за бъдещето. Аз писах за своите лични преживявания, но това бяха преживявания на едно определено време, със свои специфични белези и нищо чудно, че днес в моите стихове се откриват оформени чертите на жената, и то на българската жена, в един дълъг период от развитието й, преминало в условията на две различни епохи. Поезията за поета е като болест, с която се е родил. Неизлечима е, носи се цял живот. За това са нужни не само много обич и вярност, а и душевна устойчивост, и упорит труд, и жертви. Особено когато творецът, като мене, е жена, започнала да работи в тежките социални и обществени условия у нас преди петдесет години. Тогава, когато трябваше да се бори на живот и смърт за правото си да има талант, да го изявява с творчеството си, да победи и да пробие път за даровитите жени, които идват след нея. Това за времето си беше, сега мога да го кажа без излишна скромност, истински подвиг и амазонство.

а мене гражданската поезия е неделима част от националната поезия, едновременно партийна, патриотична, героична, изразяваща вълненията на народа В моменти на победи или на опасност, чрез образи на отделни герои или на цяла епоха. Такава е поезията на Ботев („На прощаване“, „Хаджи Димитър"), на Вазов („Епопея на забравените"), на Маяковски („Владимир Илич Ленин"), където са вложени вълненията на народната душа, веленията на времето, на борбата за нов живот.

Някъде Елин Пелин беше казал, че всичко изречено за любовта е вярно. Тази мисъл на писателя може да се прехвърли и в областта на поезията. Всичко казано за поезията от ония, които се вълнуват от нея, е вярно. Макар че никой не е дал точна, ясна, къса и приемлива за всички формулировка на понятието поезия. Тя обаче съществува като безсмъртна душа на човечеството, всеки ден се преражда по различен начин чрез музите на отделните свои творци. И никакви песимистични теории и вулгаризаторства не могат да я анулират. Тя съществува и ще съществува докато има хора. Когато цветята цъфтят и птиците пеят, те очевидно се радват на живота, славят битието. И негласните и невероятни по разнообразие звуци на цветовете и неподражаемите трели на птиците целят общуването, смисъла им и продължение на рода, преодоляване на смъртта. Макар че и неодушевените цветя и одушевените птици едва ли имат съзнание за своите пориви.

Българската гражданска поезия има сравнително дълга и славна традиция. Тя почва от началото на националното ни възраждане и продължава до наши дни. Най-ярките творби на поезията ни от Христо Ботев до днес носят ярко граждански характер. Разбира се, всяка епоха има свои особености, свои проблеми. Едни са били проблемите от времето на Ботев и Вазов, други са проблемите, които вълнуват нашите съвременници. След Октомврийската революция нашата гражданска поезия отбеляза стре мителен възход. В творчеството на такива колоси на поезията ни като Христо Смирненски, Гео Милев, поетите от 30-те години с най-яркия представител - нашият национален герой Никола Вапцаров, намират ярък израз големите вълне ния, мисли и мечти на народа ни. Нашата революционна поезия от двадесетте и тридесетте години с най-добрите си постижения беше гражданска лирика в най-хубавия, бих казал, в най-благородния смисъл на това понятие. Социалистическият хуманизъм беше душата на тази поезия.

Поезията, ако се погледне като уред, който измерва разместването на обществените и вътрешно-психологическите пластове в душевността на човека, ще трябва да решим, че това е преди всичко най-чувствителният уред, пригоден за такива измервания. Тя може би няма да даде пълната и задълбочена картина на събитието, както ще направи един роман, но затова пък тя ще реагира първа, ще реагира непосредствено, като остане най-близко до автентичността на човешките, подчертавам човешките преживявания. Те няма да са намерили убе дително съпоставяне в мащаба на цялостното движение на причинните връзки, но винаги ще имат свежестта на директния магнитофонен запис. Този уред", по такъв начин, може да се сметне за най-точен и в мащабите на науката, за щото улавяйки най-точно състоянието на един сборен човек в един сборен миг, той ще може да се приближи най-точно до вярната картина, до непре къснатото движение на света, на неговата идейна цялост, проектирана като свободно трактовано изкуство.

Как се пише не зная и никога няма да узная. Но за едно нещо започвам да се догаждам: кой пише на белия лист пред Пиша не аз. Ако пишех аз, щях някак да се справя със себе си, да си регулирам деня и нощта, да се самовастроя като стар, добре изучен инструмент. Но там е мъката, че пише друг някой, непознат, неуловим, който не се подчинява нито на волята ми, нито на желанията, а най-малко на плановете ми. Кой е той? Откъде иде? И дали някога пак ще дойде? Ставам сутринта с лошо настроение. Нито помен от поетична атмосфера. Телефонът, натрапникът, се юрва в съзнанието ми със зъртеж като с бормашина и обърква целия ми ден. Всичко пропада. Тръгвам с кисела физиономия като при зъбобол. Светът ми е крив. И на всичко отгоре - иззад ъгъла една неприятна среща. Мъча се да заобиколя с поглед досадното лице, казвам, че бързам, че съм закъсняла, че ме чакат едва ли не да угася пожар... Човекът настоява поне за един миг да си каже своето. Слушам го с четвърт внимание, леко се поотдалечавам с една-две крачки, за да му стане неудобно повече да ме задържа. А той се приближава и с ускорен до задъхване темп бърза да ми разясни до край някаква си дреболия, сякаш някой гони и шиба с камшик езика му.

Позволете ми да започна с едно свое наблюдение. Като главен редактор на литературното списание „Обзор“, което излиза на чужди езици, аз се сблъ сках със знаменателен факт. Сериозен положителен отклик, особено подчертан интерес пробуждат в чужбина ония наши поети, които притежават скъпоценно чувство за новото, които са автори на граждански значима поезия и постигат своя художествена самостоятелност. Тази конкретна по своя адрес поезия, по-голямо политическо звучене общува много по-тясно с чуждия читател, отколкото поезия, затворена в рамките на много лични и неясни преживявания. Въпреки мъчно преодолимата бариера на превода тая поезия носи художестве ната истина за нас, за живота в една социалистическа страна и именно затова тя има своя притегателна сила дори в страни, в които поезията е пленница на пълно противоположни течения.

Мисля, че с основание в този разговор биха могли да вземат участие много от българските поети. С богатството на своя литературен опит те биха обогатили нашия разговор. Аз ще се помъча да отговоря на поставените въпроси, основавайки се не толкова на личната си творческа практика, колкото на някои наблюдения върху нашата поезия.

За мене гражданската поезия е преди всичко откровение, преди всичко изповед. Ако трябва да кажем цялата истина - онова, което не е изповед и от кровение в творчеството на един поет, не може да носи святото название „пое това искреност“. Допускам, че тези мисли могат да бъдат атакувани от много позиции, но време е да започнем да назоваваме нещата с истинските им имена. В този сми съл аз не се боя от никакви реплики и опоненти, стига да няма стремеж към изо пачаване на казаното от мен в този разговор. Винаги ми е правил впечатление опитът механически да се разграничава гражданската от другите теми в творчеството на поета. В това няма нищо лошо, особено като имаме предвид и съществуващата жанрова особеност. Лошото и осъдителното е, че веднъж отделена като тема, гражданската позиция на твореца, към нея често пъти се пристъпя като към тема „особена“, тема „спе циална", която може да бъде изграждана с други вид изразни средства. Виждате ли, мъчат се да утвърждават някои, тази тема е близка до вълненията и тежне нията на народа, на обществото, на партията, към нея не може да се подхожда интимно, съкровено. И понеже не може да се подхожда интимно и съкровено, изразявайки и свои мисли и чувства, то подхожда се тезисно, гръмогласно, често пъти суховато неубедително.

Започвам с последния въпрос, защото смятам, че той е твърде важен. Има ли разлика между интимната и гражданската поезия? Колкото и да ни се иска да не виждаме разлика, тя съществува. Не съм съгласен да се нарича интимна поезия всяко стихотворение, което е пропито с интимност. В „Борба“ и „На прощаване“ Христо Ботев е интимен, но едва ли някой ще се осмели да приобщи тези стихотворения към интимната поезия. Когато говорим за интимна поезия, подразбираме онази поезия, която се ражда в сферата на личните отношения. Майка и любима, близки и познати, приятели и другари - ето кои предизвикват у нас интимни вълнения. При цялата си значимост, те не засягат други хора, нито обществото. Може би ще бъда по-ясен, ако посоча за пример стихотворението, посветено на А. П. Керн от Пушкин. То е адресирано само до нея и до никого другиго. Тука светът е затворен между двама души. Гражданската поезия е нещо друго. Когато Пушкин е писал „Към клеветниците на Русия" той не е бил в мислите си само със своята любима, изобщо с тесния кръг от приятели и познати, а със всички люде на Русия, с целия народ, с държавата и с отечеството си.