Дори да имах оправдание

Как се пише не зная и никога няма да узная. Но за едно нещо започвам да се догаждам: кой пише на белия лист пред Пиша не аз. Ако пишех аз, щях някак да се справя със себе си, да си регулирам деня и нощта, да се самовастроя като стар, добре изучен инструмент. Но там е мъката, че пише друг някой, непознат, неуловим, който не се подчинява нито на волята ми, нито на желанията, а най-малко на плановете ми. Кой е той? Откъде иде? И дали някога пак ще дойде? Ставам сутринта с лошо настроение. Нито помен от поетична атмосфера. Телефонът, натрапникът, се юрва в съзнанието ми със зъртеж като с бормашина и обърква целия ми ден. Всичко пропада. Тръгвам с кисела физиономия като при зъбобол. Светът ми е крив. И на всичко отгоре - иззад ъгъла една неприятна среща. Мъча се да заобиколя с поглед досадното лице, казвам, че бързам, че съм закъсняла, че ме чакат едва ли не да угася пожар... Човекът настоява поне за един миг да си каже своето. Слушам го с четвърт внимание, леко се поотдалечавам с една-две крачки, за да му стане неудобно повече да ме задържа. А той се приближава и с ускорен до задъхване темп бърза да ми разясни до край някаква си дреболия, сякаш някой гони и шиба с камшик езика му.