Мисли

Има преводни книги, които бързо се забравят. Има и такива, които остават в нашето съзнание, създават пред нас нови светове и трайно ни завладяват. Тези бележки ще се опитат да обяснят едно обая ние, тъй свежо и тъй хубаво, тъй силно и тъй светло - обаянието на Халдор Лакснес, големия исландски писател, създате ля на „Самостоятелни хора". През 1902 г. в Рейкиявик се ражда едно момче. То проявява големи дарби и дълги години се блъска в каменните стени на много философии и вери, докато излезе един ден на широкото поле - с лице към мрачното северно море и исландската пустош. Преди това момчето е обиколило Много страни, зяпало е със страхопочитание многовековните паметници на циви лизацията, отричало е непроходимо изостаналата си родина, за да се върне един ден и открие знаменития скалд Егил Скалагримсон, за да се влюби в саги и предания, за да види суровото лице на гру бите житейски истини и изпита божестве ната жажда да ги превърне в изкуство. Момчето вече естанало мъж, в чужбина е обикнало родината си, защото я е видяло в 122 истинските и размери и величина. И мъжъ може да каже с твърд, уверен глас Народът спеше в планините, населени с приказни същества и елфи, и на тази девствена земя, където всяка долина напомня за нашата история, всяка пустош е символ на най-съкровените ни чувства, ние днес живеем като че ли отново родени деца на природата, надарени с искреност които говорят на божествен език, а над нас се разтвая утринното небе, в косто горят предсказания и знамения... В найотдалечените места живее непоколебия стремеж към духовно развитие. В се гашното поколение няма чувство на за доволство, този чумен бацил на глупостав застоя. Всичко се намира в брожение Хората искат по-дълбок, по-богат духовен живот. Във всяко младо исландско сърце живее радостно предчувствие

Големите революции са носили на знамето си: Свобода и Равенство! С в ободата е изразявана и като духовно начало. В непрогледния мрак на робство и потисничество свободата е действувала като основен двигател. Равенството, макар и по-достижимо, е шествувало по стъпките на свободата. За братството няма да говорим, защото то, потиснато между двете понятия, е следствие - я достижимо, я не! ... Ще има да го установяват вековете!

Братята Кирил и Методий създадоха славянската азбука и станаха безсмъртни. А някои автори пишат хиляди страници със същата азбука и никой не ги помни след смъртта им.

Започвам с последния въпрос, защото смятам, че той е твърде важен. Има ли разлика между интимната и гражданската поезия? Колкото и да ни се иска да не виждаме разлика, тя съществува. Не съм съгласен да се нарича интимна поезия всяко стихотворение, което е пропито с интимност. В „Борба“ и „На прощаване“ Христо Ботев е интимен, но едва ли някой ще се осмели да приобщи тези стихотворения към интимната поезия. Когато говорим за интимна поезия, подразбираме онази поезия, която се ражда в сферата на личните отношения. Майка и любима, близки и познати, приятели и другари - ето кои предизвикват у нас интимни вълнения. При цялата си значимост, те не засягат други хора, нито обществото. Може би ще бъда по-ясен, ако посоча за пример стихотворението, посветено на А. П. Керн от Пушкин. То е адресирано само до нея и до никого другиго. Тука светът е затворен между двама души. Гражданската поезия е нещо друго. Когато Пушкин е писал „Към клеветниците на Русия" той не е бил в мислите си само със своята любима, изобщо с тесния кръг от приятели и познати, а със всички люде на Русия, с целия народ, с държавата и с отечеството си.

Известна е максимата, според която ние наследяваме роднините си, без да сме ги искали, а приятелите си избираме. Това е така, защото роднинството почива на кръвта, докато приятелството е свободна връзка и се основава върху сродството на душите. Другарството на пръв поглед изглежда синоним на приятелството. Достатъчни са обаче няколко примера, за да се убедим, че то е друго понятие, с друго съдържание. Ние наричаме „другар из пътя" човека, с когото пътуваме до определено място, говорим за другари в работата, за другарство в борбата. Ако потърсим кое е общото във всичките тези случаи, ще видим, че това е еднаквата цел: мя стото, до което пътуваме заедно; общата продукция; победата, към която еднакво се стремим. И другарството почива на избор, само че тук ние избираме не дру гаря, а целта, последствие от която се явява другарството. Почиващо на избор като приятелството, другарството едновременно е подчинено на необходимостта като роднинството, само че тази необходимост тук не е причинна, а телеологична - диктува се от една цел. Ние сме другари, защото участвуваме в една обща работа, водим една и съща борба.

Той беше висок и строен. Аз го познавам голобрад и без мустаци още от 1920 г. Имаше артистичен образ и сложение. Навярно това събрание на пл. „Света Неделя" биде предизвикано като протест срещу Ньойския договор, където Клемансо окастри България. Но като участник в това събрание аз виждах Георги Димитров, навярно на маса беше застанал, и гръмко говореше и ръкомахаше. И тъй като тогава нямаше високоговорители, на още две трибуни говореха други оратори. Това събрание-митинг беше най-голя мото сътворено след Първата световна война, когато обществените сили се разлагаха и прииждаше вълната на социалните идеи. У народа дремеше бунтовна мисъл! Това съм го описал, но далеч преди това се разделиха ш и роки от тесни и партията се установи като първи ръководител в обществените и класови борби. След събарянето режима на Стамболийски и неговата гибел народните сили отпаднаха, но тогава възникна Септемврийското въстание, където още чувахме гласа на Георги Димитров. Във въстанието се прояви храбростта на западната българска шир, но печалните събития го отпратиха по чужди земи. Името на Георги Димитров, привърженика на Третия интернационал, възникна наново, свързано с пожара на Райхстага. Борбата между хитлеризма и комунизма добиваше вече лични ут върждения и Георги Димитров биде подведен като подпалвач на германската светин я! И процесът, който се проведе пред света на враждуващите сили, искаше да докаже, че Съветският съюз запалва Германия! Нашата стара общественост не беше склонна да защищава своя роден син пред нападките на всички други страни, които вярваха в своето капи талистическо утвърждаване и си мислеха, че с пропадането на Русия тоя свят ще завземе своето първенство! Виждали сте снимката на Георги със Сталин; виждали сте и много други знамения в ония тежки времена, когато две големи сили са враждували помежду си. Аз мисля, че „бай Георги“ е бил достатъчно прозорлив ум във вър тежа на тия събития. Тогава, по време на войната (когато и ние бяхме по Европа) се закри Третият интернационал! Не бих могъл да разбера политическите сили, които са предизвикали това з акриване, но си мисля, че големият ум на Георги Димитров и неговите близки са преодолели някаква международна пречка! дадох На един прием в бившия дворец, сега Художествена галерия, аз поръка на „бай Георги" и му казах, че „с Вас сме колеги!" - Зная, рече той. Вие сте били печатар! 20 - 24 години! - Много се радвам. И да знаете, че печатарските работници бяха найбудните, защото четяха всичко, като набираха книгите на другите! Искам да разкажа един спомен от моя съсед Никола Тасков, който е бил готвач и придружвач на Георги Димитров. Той е пътувал вредом с него и се е грижил. Но веднъж в двореца Враня поднесли на масата заяк. Заяк: но покупешки, както се изрази Никола Тасков. Георги Димитров му рекъл: „Кольо, това не е заяк!... И Кольо разказва: на другийо ден отепахме три заяка. Избрах гьоджено, понакиснах го и го сложих в гърнето. Един дафинов лист, малко джоДжон и прочие. Като му отлупих гърнето, бай Георги рече: „Това е заяк!..." И като завършвам своята бележка, аз бях приятел с един от братята му. И той печатар, все за цицери говорехме; негов брат е и Тодор Димитров, на чието име е наречена една печатница. Та си мисля, че нашето печатарско съсловие е дало добри люде по земята да се славят и прославят! А бай Георги остана знаменосец на цялата класа!

Тези Мисли оставят впечатление за автор, преждевременно помъдрял или най-малкото прекомерно обременен от мъдрост — те сякаш са написани от ръка, която не е имала детство, нито младост, защото и едното, и другото са отишли за мъдростта. Блез Паскал едва доживява до 39-годишна възраст. Тридесет и девет години не са много за един човешки живот, но те не са малко, ако са години от живота на Паскал. Защото той е един от най-ярките примери на ранна, преждевременна надареност, на едва изчакваща собствените си резултати нетърпе лива гениалност. На 16-годишна възраст Паскал създава класическата „теорема на Паскал", на 18-годишна възраст изобретява първата сметачна машина, на 25-годишна възраст проектира блестящ експеримент, потвърждаващ предположението на Торичели за съществуването на атмосферно налягане, на 31-годишна възраст вече е завършил редица основополагащи работи по аритметика, теория на чис лата, алгебра и теория на вероятностите. 33-ата и 34-ата година от живота на Паскал го довеждат до рязък поврат към хуманитарно-религиозната тематика. Сега той пише своите знаменити Писма до един провинциалист — блестяща полемика с йезуитите и йезуитизма. Последните пет години от живота на Паскал (1657-1662) с изключение на още един математически (геометрически) изблик през 1658—1659 са запълнени с неговите Мисли - бележки за подготвяното съчинение Апология на християнската религия. Останали недовършени, бележките на Паскал са публикувани след смъртта му, през 1670 г. (на титулната страница е посочена 1669) от комитет на Пор Роял в значително изопачен вид (съкратен и редактиран с оглед на възмож ните репресии срещу издателите). И, както е обикновено в такива случаи, след като веднъж е „пуснато“ едно изопачено издание, необходими са десетилетия, а понякога и векове, за да се реставрира автентичният текст, за да се „постигне“ оригиналната мисъл на автора. Тази задача става още по-трудна, ако се отнася до незавършено произведение, до фрагментарни Мисли, които и сами по себе си създават достатъчно трудности, когато се съпоставят с предполагаемото завършено произведение — Апология на християнската религия. През такива двойни трудности е трябвало да минат многобройните коментатори, изследователи и издатели на Паскаловите Мисли, докато се стигне до двете вече признати за об90 разцови издания на Леон Бруншвик (1897) и Луи Лафума (1951). Ако книгите имат своя съдба, съдба неминуемо придобиват и изданията им. Преходът от физика към метафизика в духовните интереси на Паскал сякаш потвърждава наличието на биогенетичен закон и в духовното развитие - индивидуалният духовен процес на Паскал повтаря познати пътища в духовното развитие на цели епохи и народи: от физическия космос към космоса на душата, от геометрията и алгебрата към тайните на духа, от хидростатиката към психоДинамиката.

Преди известно време Пио Бароха 1 публикува свои бележки във връзка с неотдавна поя вилия се негов роман „Восъчните фигури". В тях споменава, че започвал да се замисля за техни ката на романа и че сега възнамерявал да напише книга с бавен тем п, както бих се изразил аз. Бароха намеква за някои разговори, които сме водили с него за сегашното състояние на този литературен жанр. Макар и да съм доста непросветен в областта на романа, случвало ми се е неведнъж да размишлявам върху анатомията и физиологията на тези въображаеми тела, които са съставили най-характерната поетическа фауна през последните сто години. Ако можех да видя, че по-квалифицирани за тази цел лица - романисти и литературни критици - са благоволили да ни съобщят своите констатации около тази тема, не бих дръзнал да правя обществено достояние мисли, които са ме споходили съвсем случайно. Но липсата на по-солидни размишле ния придава може би някаква стойност на следните мисли, които излагам така, както са ме осе нили, и без да искам да втълня някому каквото и да било.

От 23 до 25 октомври 1984 г. за пети път парк-хотел „Москва" в столицата гостоприемно отвори вратите си, за да посрещне участниците в Международната писателска среща „Мирът - надежда на планетата“. Тържественият звън на мемориалната камбана предизвести началото на едно събитие с отзвук сред широки обществени среди по всички краища на планетата. Може би найточно значението и смисълът на този висок форум могат да се почувствуват в приветствените думи, с които генералният секретар на КПСС и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР Константин Черненко се обърна към участниците в срещата: „Девизът на вашата среща е „Мирът - надежда на планетата". И наистина животът на нашата планета, нейното бъдеще зависят от това, ще бъде ли запазен мирът. Надпреварата във въоръжаването, и преди всичко в ракетно-ядреното въоръжаване, заплашва да излезе извън контрола на човека. Започналите тази надпревара реакционни империалистически сили развиват производството на все по-нови и все по-разрушителни системи оръжие, разполагат ракети за нанасяне първия удар на европейска територия, пристъпват към милитаризация на Космоса, засилват конфронтацията със социалистическите страни. "