образи

В претворяване образа на комуниста у нас съществува дълга и богата традиция от миналото: в поезията - Д. И. Полянов, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров и постите от 30-те години; в прозата - пак Смирненски, Кр. Велков, Г. Караславов и др. Новите хора - нови по своето обществено съзнание, по духовния си облик - се формираха в годините на велики битки на народа ни срещу капитализма и фашизма. И за да се разбере типът човек - типът на революционер, активен исторически деец - литературата естествено се обръща към образа на комуниста. Защо става така? Защото комунистът е не само политически значим образ, а и носител на новото в нашето съвремие изобщо. Нещо повече - непосредствено до него върви съзнателният гражданин, който още няма партиен билет, но комуто е близко делото на комунистическата партия. Днес на читатели и писатели е ясно, че всеки по-съдържателен, художествено по-убедителен образ на комуниста винаги има „покритие“ в самата социалистическа действителност. И той винаги се връща при нея, действителността, за да и служи, но вече естетически оценен. Това е едно от главните предимства на съвременната социалистическо-реалистическа литература. Досега в статии и изказвания е правен опит, къде по-бегъл, къде по-задълбочен, да бъде изяснен теоретически и главно във връзка с практиката проблемът за комуниста в литературата. Например той беше дискутиран по време на нацисналния преглед на съвременната българска драма през 1959 г. А през 1960 г. Съюзът на писателите организира тридневна теоретическа конференция на тема „Образът на комуниста в литературата". Целта на тази статия е да се спре на някои неразгледани въпроси и по-специално на отделни литературни творби. Ограничаването на темата крие някои неудобства, а може би и опасности. Но то съдържа и някои предимства: ще задържим вниманието си върху днешния ден, върху съвременните проблеми.

Христо Смирненски носи върху крилата на своята поезия неукротимия устрем на революционната буря и най-дръзновените мечти за слънчевия ден на човечеството. Самото движение на многоликия живот е намерило в поезията му вдъхновено поетическо въплъщение, способно с голяма сила да вълнува ума и сърцето на човека. Дълбоко и реалистично обхванало основните черти на революционната епоха, тъмните петна в жестокия умиращ свят на капитализма и вихрения полет на угнетените низини към дверите на комунизма; отразило в неповторими картини и образи самата буря на раждащия се социалистически свят, въплътило трепетния възторг и несъкрушимата вяра в победния ход на Великата октомврийска социалистическа революция и в бъдещия ден на човече ството, творчеството на Смирненски откри нови хоризонти в развитието на българската литература. Размахът на неговия поетически талант е тъй широк, фееричното образно богатство на неговите творби е тъй дълбоко обобщило развитието на българската литература, тъй кръвна е връзката на поетическите му видения с народния живот и мечтите за бъде щето, щото то способствува у нас да се поставят с непоклатима сила основите на социалистическо-реалистическото изкуство без особено голяма мъчителност и лъкатушения. С живота и творчеството си Смирненски блестящо показа, че сливането на писателя с революционния устрем на масите, поставянето на сърцето и лирата си в съзвучие с комунистическите идеи, в служба на революцията и освободителната борба на народа оплодява таланта му, стимулира творчеството му, възвисява мисълта му. След Смирненски в българската литература голям писател можеше да бъде само онзи, който стои на позициите на реализма, на страната на борещия се народ. Този огромен принос на Смирненски даде благотворно отражение в две направления: откри широкия друм на социалистиче ската революционна литература, сплоти демократичните писатели на основата на антифашистката борба - от една страна; от друга - изкопа дълбока пропаст за модернизма, който не можа повече да намери благодатна почва за процъфтяване у нас. По пътя, начертан от Смирненски, се насочи цялата българска революционна литература, подкрепяна и ръководена от Комунистическата партия. По този път, учейки се творчески от Смирненски, българската литература създаде неувяхващи по своята поетическа сила и вдъхновение, по своето проникновение в живота и патоса на борбата творби.

Години наред по силата на обясними причини нашата литературна наука осветлява твърде неравномерно творческия и жизнен път на писателя Дими тър Талев. Разделен от синора на историческите събития през 1944-1945 го дина, този път предлага разнороден в идейно-емоционално отношение, художествено неравностоен и нееднакво благодарен материал за проучване на автора. Зрялото творчество на Д. Талев, което привлича с истинско изобилие от идейно-естетически проблеми, обществени и жизнени конфликти, от човешки образи и мотиви, съвсем оправдано е в центъра на най-значителните досегашни проучвания върху литературното дело на писателя. Вниманието на изследователите на Д. Талев и днес продължава да бъде насочено към голямото идейно-художествено богатство на четиритомната историческа епопея, произведение, което си осигури неприкосновено място в сърцето на всеки българин, а за автора извоюва име на неоспорим майстор на битово-историческо повествование. Преди да се проследи цялостното творческо развитие на писателя, преди да се очертае детайлно неговият облик, бе наложително да се вникне в красотата и силата на онази поредица от романи, която спе чели на автора необикновена популярност и признание. Актуалността на тази задача и за в бъдеще е несъмнена.

Появата на книгата „Образи и проблеми" еположително явление в нашата литературна наука. Нейният автор Иван Цветков е изве стен като един от неколцината най-добри познавачи на съветската литература у нас. 176 Още през 1964 г. издателството на БАН пусна книгата му „Максим Горки и българската Литература", солидно изследване на някои страни от творчеството на великия писател и на редица проблеми на неговото проник- ване, разпространение и творческо възприемане в България. Написан с ерудиция, с темпераментно и живо перо, този труд допринесе доста и за цялостното изясняване на въпросите на българо-руските литературни взаимоотношения. В първата си книга Цветков е чужд на стесненото поставяне и решаване на проблемите. Не пренася механически резултатите от едно национално литературно развитие в друго, не превръща закономерностите в развитието на една литература в задължителна норма за друга, а дири истинските творчески взаимопрониквания, обу словени от сложен комплекс социални, политически и културни фактори. Предмет на изследването са литературно-критическото възприемане и сценическото претворяване на Горки у нас, като задачата взаимодействието с наши поети и писатели е набелязана в перспектива. Частично тя е изпълнена сега.

Съвременната ни литература предлага все по-често интересни произведения за изследване, нови „загадки" за критическия анализ, богатство от теми и образи. Лите ратурното развитие все повече крие изне нади, предизвиква критическото внимание, дава възможност да се види характерното в него, това, което е основно и закономерно. В тая връзка именно откриваме и стремежа на редица критици да откликнат навреме на новите творчески търсения и открития, да бъде дадена навреме истинската оценка на ярки творби. Едно определено възходящо развитие показа през последните години литературно-критическият очерк. Нараства инте ресът към авторовата личност, към съкро вения мир на твореца. Показателно е това, че бяха създадени вълнуващи портрети на писатели от миналото и съвременната ни литература, в които всестранно и за дълбочено се анализира техният път на развитие, разкриват се истинските черти, отразени в творческото им дело. Все още малко са обаче изследванията, посветени само на едно произведение, което има изключително място както за отделния автор, така също и в националното ни литературно развитие. Наистина за изследователя е доста трудно да отдели само една творба, върху нея да изгради предста вите за художествената самобитност, да разкаже с пълнота и верен литературнокритически анализ биографията" на кни га, която е заела достойно място. Но примери и в това отношение могат да се посо чат и те са доста убедителни. Тук имам пред вид изследването на проф. Ефрем Каранфилов „Най-българското време", посветено на прославените „Записки по българските въстания" от Захари Стоянов, книгата на Милена Цанева „По страниците на „Под игото“, проникната от вдъхновена обич и преклонение. Литературният критик Александър Спи ридонов е поел риска да напише монографично изследване за съвременно произве дение, като се е насочил към романа-епопея в шест части „Обикновени хора" от Георги Караславов - една творба, която още с публикуването на отделните книги постепенно ставаше голямо литературно събитие, чиято епическа мащабност не можеше да не предизвиква пиетет и въл нение. Един от най-големите майстори на българската проза, всеизвестният автор на „Татул“ и „Снаха“, на „Ленко“, „Орлов камък“, „Селкор“ и „Танго" потърси голямото платно на романа-епопея, за да изо брази един от най-ярките исторически периоди на националната ни история. Повече от три десетилетия на народния живот са отразени в поредицата романи, свързани не само от бързотека на събитията, но и от образите на отделните герои. В книгата на Ал. Спиридонов „Образи и идеи в „Обикновени хора" се проследява развитието на тази „епопея на три десети летия", внимателно се навлиза в нейния неспокоен свят, анализират се герои и проблеми, направен е опит да се разкрие най-характерното и яркото в нея. Наистина произведението на Г. Караславов дава прекрасна възможност за анализи и кри тически обобщения, за интересни съпоставки и тълкуване на образи и събития. Тя гъмжи от страсти и вълнения, в нея е отразена острата динамика на общественополитическия развой, заграбени са и раздвижени дълбоки пластове от националния бит, от неговата неповторима същност. Още в самото начало на своята монография за произведението Ал. Спиридо нов е доловил нещо много вярно, което е определило и неговия подход при понататъшната му работа, дало е насоките на неговите критически наблюдения. Той пише: „Обикновени хора", епична поредица от романи, трябва да се оценява, като се държи сметка за това, всяка част да се разглежда сама за себе си, защото всички те са относително завършени и самостоя телно звучащи, но и в рамките на цялата поредица." Става ясно, че преливането между тези шест части композиционно, в рамките на цялата творба, е усложнено, трябва да се търсят тънките свързващи детайли, да се определи точното авторово виждане и намерение при писането на ця лата книга.

Тетралогията на Димитър Талев, която започва със „Железният светилник“ и завършва с „Гласовете ви чувам, е едно от най-любимите литературни произведения в България. За съжаление тя все още не е достъпна за широката читателска публика в чужбина, за което толкова повече трябва да се съжалява, тъй като тя може да служи като ценно въведение в опознаването на българския национален характер. Много е писано върху този роман-епопея, обаче възможностите да се осве тлят различни страни на съдържанието и стила му далеч не са изчерпани. За женските образи на Д. Талев е писано подробно в труда на Магдалена Шишкова „Идеи и образи в ранните разкази на Димитър Талев" и са казани интересни мисли, намерили оценка и в настоящата работа. Но, което най-много ме интересува в случая, е необикновеното значение, което имат женските образи у Д. Талев в цялостното му творчество, в цялостната му писателска перспектива. Докато мъжете се изявяват в сферата на действието, тласкат напред развитието и се борят и умират за съществованието си или за запазване на своето национално съзнание, животът на женските образи у Д. Талев се отразява до голяма степен в етична плоскост, в сферата на душевните борби и конфликти. И докато подробностите от героичната борба избледняват в съзна нието на читателя, женските образи се открояват с неизменна сила на фона на произведенията: Султана и Ния, Катерина, Дона, Ангелика и много други женски образи, които, макар и нахвърляни само с няколко щрихи, носят индивидуални черти, които им придават значение и ценност. Според мен не би съответствувало на съдържанието на Талевата тетралогия да говорим за „галерия от образи" - толкова силно е взаимопроникването между човек, природа и история както в малкото, така и в голямото, в ежедневието и в големите събития. Ако се извадят от тази общност, образите ще загубят своята пластичност и сила - това ограничение важи и за моята статия.

С активното си участие в литературния живот Иван Попиванов си извоюва авторитет на литературовед с широки научно-творчески интереси от теоретичен, историко-литературен и литературно-критичен характер. Това проличава и в сборника, към който са адре сирани настоящите бележки, което се засилва от факта, че той е с ретроспективен обхват. Книгата се открива с обстойна и задълбочена статия, с очевидни белези на студия, по един почти неизследван проблем на такава, едва ли не занемарена област на съвременното ни литературознание, ако не бяха усилията на литературоведи като П. Данчев, П. Зарев, В. Колевски. Думата ми еза лите ратуроведската естетика. Не я поставям в кавички, защото за мене естетиката не е някаква широка и „, в същност доста неопре делена и неясна област", а съвсем определена наука, която в редица отношения има методологическо значение за литературознанието. Но в случая въпросът е за естетическата кате гория трагикомично в литературата. Една предварителна бележка. Като синонимен на термина „категория" И. Попиванов употребява и изкуствоведческия термин тоналност. Тъй като става дума за конкретното идейно-художествено въплъщение, превъплъ щение, вариации и нюанси на такава естетическа категория, в която основното еесте тико-емоционалното съдържание, смятам тази 1 С. Игов. Критикът Шарл Бодлер.- Литературен фронт, 13 окт. 1977. синонимия за напълно подходяща, още повече, като се има пред вид, че тук се набляга не върху гносеолого-категориалния аспект, а върху конкретното художествено богатство на категорията. В краткия методологически увод авторът Основателно сочи несправедливостта, проя вена от изследователите към тази категория, несправедливост, която споделят с нея и много други, т. нар. допълнителни и междинни категории. Според мене Попиванов правилно определя същността и в смисъл на органично съчетание (И. П.) на противоположни еле менти, които синтезирано се взаимно проникват един в друг" (с. 8-9). Очевидно основни в това съчетание са елементите на комичното и на противоположната категория - на трагичното. Но литературоведът вярно сочи взаимодействието на категорията и с други категории - с прекрасното и грозното - на първо място, което прави приемлива тезата на автора, че се касае за самостоятелна, а не за междинна категория. За да бъдем съвсем прецизни обаче, трябва да изтъкнем, че макар и самостоятелна по отношение на основните естетически категории, тя е все пак с по-ограничена сфера на прояв ление, въпреки че в съвременното изкуство се наблюдава тенденция за разширение на сферата й. Ценна е според мене постановката на Попиванов, че естетическите категории трябва да се разглеждат във взаимодействие и взаимоотношение, за да се избягнат неоправдани абсолютизации на някои от тях, както и по-добре да бъде разкрита относителната им самостоятелност и чистота" на проявление. Интересна е аналогията на Попиванов между трагикомичното и областта на между родовите взаимодействия, предизвикали поя вата на такъв уникален род, какъвто е несъмнено лиро-епосът. Авторът смята тази аналогия за относителна, но според мене такова твърдение е отчасти плод и на оправдана научна предпазливост. Както на друго място сам авторът изтъква (в „Литературен жанр и литературна класификация"), разграничението между родовете е възможно само на базата на комплекс от признаци (с. 139). Един от тези признаци е именно тоналността, или ако си послужим с термин на психологията, емоционалната доминанта на кръга произведения, принадлежащи към един и същ литературен род. В такъв случай авторовата аналогия има характер на интуитивна догадка за сходни процеси и сходни резултати от тези процеси - в основата, на които е интерференцията на противоположни динамични структури; в първия случай това е дифузно-емоционална, т. е. „чисто" психологическа конвергенция, а във втория случай се касае и за конвергенция на формообразуващи генотипи. Изследователят отнася трагикомичното към субективно-обективните категории, като правилно поставя акцент върху субективния компонент, определящ за синтезирани категории като трагикомичното. Несъмнено на това се дължи и голямата вариабелност на категорията, така убедително илюстрирана от Попиванов. Без да си поставя за цел историко-теоретичното и очеркуване, авторът сполучливо маркира нейния исторически живот от „Илиада" на Омир (главно с образа на Терсит) - до литературата на социалистическия реализъм. Справедливо е твърдението на теоретика, че дори при класицизма, който не допускаше на теория смесване на тоналностите и изискваше чистота" на естетическото отношение у такива велики негови представители като Молиер, наблюдаваме отклонение от тази чистота, повече или помалко цялостно трагикомично интерпре тиране.

A basic question for the text is the Geo Milev’s attitude to Europe and Europeans presented in his letters and articles published in Bulgarian newspapers and magazines. Analysis pays heed to several crucial concepts such as nationality, European identity and otherness (explicated in his articles) and Milev’s standpoint on them. According to his correspondence and works the examination differentiates two turning points in Bulgarian artist’s position: 1. From military nationalistic one to the cultural internationalism (in 1913), and 2. Transition to socially motivated internationalism (in 1923).

The article deals with the dialogue between cultures as seen through the picture of the Balkans drawn in British literature. Using as his starting point two valuable studies of these problems – Imagining the Balkans (1997) by Maria Todorova and Inventing Ruritania. The Imperialism of the Imagination (1998) by Vesna Goldsworthy, the author endeavours to set out the facts examined in them as well as the current methodology used to portray others in literature. The literary colonization starts with the notes taken by travellers, explorers and adventurers who ventured into this outlying region. In their steps came novelists, playwrights and poets in search of novel plots and novel locale to use as settings for their works. So, the territory in question is “put on the map” and invaded by popular novelists who exploit it and put the finishing touches to the imagined topography of the region. Many diverse images of the Balkans abound in British literature. The strongest effect upon readers’ minds was produced by the romantic poets Byron and Shelley. Less well known are the depictions of the Balkans in popular fiction of the turn of the century such as Anthony Hope, S.C. Grier, J.L. Lambe and others. Other stock images from the Balkans are vampires, spies and killers on the Orient Express. They are to be met with in novels by Bram Stoker, John Buchan, Graham Greene, Eric Ambler, Agatha Christie, in some films of Alfred Hitchcock and others. The Balkans are viewed from another angle by authors such as G.B. Shaw, Saki, E.M. Forster, Lawrence Durrell and Evelyn Waugh. British critics devote particular attention to the representations of the “real” Balkans in the works of women writers like Edith Durham, Rebecca West and Olivia Manning. What at first glance strikes the researcher into the British images of the Balkan Other is dialogue with oneself, the search for solutions of the one’s own problems. One possible answer to the question why the Balkans spawn so many texts in Britain, given the fact that the region is largely peripheral to British geopolitical interests is largely due to some of these disputes (principally that between Gladstone and Disraeli). To some extent the absence of geopolitical interest bears on the absence of scientific interest in the Balkans; poor factual knowledge, in turn, provides a breeding ground for popular romances, crime novels and thrillers about spies and vampires which are massively exploited by the powerful English speaking film industry. The facts under discussion can be handled in several ways. It is no problem to condemn or ridicule the negative (and inaccurate) images of the Balkans in British literature. A more meaningful approach is to seek out the underlying causes and mechanisms which engender them. A promising methodology of interpreting these causes and mechanisms are offered by non-colonial critique which however is not in itself immune from hurried and light-minded conclusions.

In the proposed second chapter "The Romantic Era of Drugs" from the treatise "The Imaginary Effigies of Drugs" by the French literary scholar Max Milner we are acquainted with the opium-induced characteristic features in the creative process of such emblematic Romantic artists like Alfred de Musset, Honore de Balzac, Theophile Gautier, Gerard de Nerval and Edgar Allan Poe. The analyzed works reveal the ability of drugs to remove space, time and the separation of the ego from the non-ego - something that has always been the deep goal of the Romantic Movement.