Животът

Изкуството на твореца е трайно, когато отразява от съвременната действителност онова, което е интересно и значимо не само за дадения момент, но и за бъдещето. Аз писах за своите лични преживявания, но това бяха преживявания на едно определено време, със свои специфични белези и нищо чудно, че днес в моите стихове се откриват оформени чертите на жената, и то на българската жена, в един дълъг период от развитието й, преминало в условията на две различни епохи. Поезията за поета е като болест, с която се е родил. Неизлечима е, носи се цял живот. За това са нужни не само много обич и вярност, а и душевна устойчивост, и упорит труд, и жертви. Особено когато творецът, като мене, е жена, започнала да работи в тежките социални и обществени условия у нас преди петдесет години. Тогава, когато трябваше да се бори на живот и смърт за правото си да има талант, да го изявява с творчеството си, да победи и да пробие път за даровитите жени, които идват след нея. Това за времето си беше, сега мога да го кажа без излишна скромност, истински подвиг и амазонство.

Сред българските народни приказки се откроява група сюжети, международни по разпространение, пародийни по характер, които заемат посредни ческо място по отношение на вълшебните, авантюрните и битовите приказки както откъм идейно съдържание, така и с оглед на естетическата им природа. При по-внимателно вглеждане в тях се открива нещо твърде интересно, нещо в повече в сравнение с обикновения хумор. Прозира своеобразен интелектуали зъм, който стихийно долавя и се старае да изрази диалектиката на света или по-точно на обществото, естествено на нивото на конкретни негови прояви. Често тези сюжети сполучливо осъществяват единството на скептичната мъд рост на основната идея с яснотата и остроумието на фабулното развитие и изис каността на сюжетното построение, стигаща на места до нови художествени открития. Един от сюжетите на тази група е отдавна известният и много проучван сюжет за Doktor Allwissend.1 Тук необходимостта ме заставя да предам с ня колко думи фабулата. Според най-стария български вариант една жена имала мъж пияница, който пропивал всичко, и тя едва изхранвала децата си. Като знаела, че царят убивал всички хекими, които не успявали да го излекуват, решила да се отърве от мъжа си, като го обявила за хекимин. Той обаче знаел, че царят бил болен от любов по една хубавица, и го излекувал, като наредил да се махне портретът и от стаята му. Станал пръв хекимин. Излекувал жената на един от царедворците, като подкупил един от слугите в болницата. Станал хекимин над хекимите. Царят на съседното царство се разболял от мерак по изгубения си пръстен. Мнимият доктор трябва да го излекува, т. е. да намери пръстена под страх от смъртно наказание. Решил да посветува" 40 дни при царя, преди да го убият, и поискал 40-дневен срок, като всеки ден му носят печено агънце и вино тригодишно. Всеки ден, като му носели яденето, казвал: „Останаха 39 още и т. н. Броял още колко дни му остава да живее. Слугите, които му при служвали, били откраднали пръстена и помислили, че брои крадците. Признали му и му го дали, а той казал на царя, че го с глътнало кученцето му и уж го извадил от него. Царят заповядал да избият всички други магьосници и хекими.

Тези несистемни и разпилени бележки нямат претенцията на теория, те са размишления „по повод“, хрумвания, наблюдения върху отделни явления и моменти от историята на нашата и не само нашата култура. Изненадвало ме е равнодушието на съвременниците към изключителни произведения на изкуството. Не литературната мода, която в своите капризи най-често няма връз ка с аксиологичната йерархия на строго естетичните ценности. Това е социологичен въпрос. Говоря за друго - за тайнствения живот на едно произведе ние на изкуството в историята. За неговото изгнаничество и самотност във вре мето. Самота, която може да трае цели епохи. За неговото неочаквано ново раждане. Наистина тук има строги закономерности. Но винаги ли само закономерности? Къде е заложена и предопределена съдбата на една книга - в самата нейна същност? Върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството? Няма ли тук случайности? Например Бодлер открива Едгар По за Франция и Европа и чрез Европа той се „връща“ отново в родината си. А с друг голям представител на американската литература, почти съвременник на По, не става същото. Херман Мелвил десетилетия наред остава неизвестен за родината си и за света. Можем ли да си обясним това само със сложността и дълбочината на „Моби Дик“? Защо това гениално произведение не говори нищо на своите съвременници? Защо не намира дълбоки и умни тълкуватели, какъвто намира Едгар По в лицето на Бодлер? А днес това е едно от най-четените произведения на американската литература. Според мен романът „Тютюн" днес не се чете. Не бива да ни заблуждават големите тиражи и многобройни издания. Защото при своята масова разпространеност той изпълнява друга културно-социална функция. Става дума за онова ценностно, творческо четене, при което се разкриват културно-действе ните, градивни страни на едно произведение. Ако изберем десет най-хубави произведения на нашата проза през последните две десетилетия, ще видим колко далеч са те от културния свят на Димитър Димов. Ще видим, че Д. Ди мов не присъствува в съвременната проза, нейните успехи са на друга плоскост. Като духовен опит той не е усвоен от съвременните прозаици. Тяхната генеалогия ни води към по-ранни етапи от развитието на националната проза. За мен това еедин факт, който заслужава нашето удивление. Разбира се, можем да намерим много обяснения от историко-социален характер.