Животът на литературните форми (есе)

Тези несистемни и разпилени бележки нямат претенцията на теория, те са размишления „по повод“, хрумвания, наблюдения върху отделни явления и моменти от историята на нашата и не само нашата култура. Изненадвало ме е равнодушието на съвременниците към изключителни произведения на изкуството. Не литературната мода, която в своите капризи най-често няма връз ка с аксиологичната йерархия на строго естетичните ценности. Това е социологичен въпрос. Говоря за друго - за тайнствения живот на едно произведе ние на изкуството в историята. За неговото изгнаничество и самотност във вре мето. Самота, която може да трае цели епохи. За неговото неочаквано ново раждане. Наистина тук има строги закономерности. Но винаги ли само закономерности? Къде е заложена и предопределена съдбата на една книга - в самата нейна същност? Върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството? Няма ли тук случайности? Например Бодлер открива Едгар По за Франция и Европа и чрез Европа той се „връща“ отново в родината си. А с друг голям представител на американската литература, почти съвременник на По, не става същото. Херман Мелвил десетилетия наред остава неизвестен за родината си и за света. Можем ли да си обясним това само със сложността и дълбочината на „Моби Дик“? Защо това гениално произведение не говори нищо на своите съвременници? Защо не намира дълбоки и умни тълкуватели, какъвто намира Едгар По в лицето на Бодлер? А днес това е едно от най-четените произведения на американската литература. Според мен романът „Тютюн" днес не се чете. Не бива да ни заблуждават големите тиражи и многобройни издания. Защото при своята масова разпространеност той изпълнява друга културно-социална функция. Става дума за онова ценностно, творческо четене, при което се разкриват културно-действе ните, градивни страни на едно произведение. Ако изберем десет най-хубави произведения на нашата проза през последните две десетилетия, ще видим колко далеч са те от културния свят на Димитър Димов. Ще видим, че Д. Ди мов не присъствува в съвременната проза, нейните успехи са на друга плоскост. Като духовен опит той не е усвоен от съвременните прозаици. Тяхната генеалогия ни води към по-ранни етапи от развитието на националната проза. За мен това еедин факт, който заслужава нашето удивление. Разбира се, можем да намерим много обяснения от историко-социален характер.