форми

Тези несистемни и разпилени бележки нямат претенцията на теория, те са размишления „по повод“, хрумвания, наблюдения върху отделни явления и моменти от историята на нашата и не само нашата култура. Изненадвало ме е равнодушието на съвременниците към изключителни произведения на изкуството. Не литературната мода, която в своите капризи най-често няма връз ка с аксиологичната йерархия на строго естетичните ценности. Това е социологичен въпрос. Говоря за друго - за тайнствения живот на едно произведе ние на изкуството в историята. За неговото изгнаничество и самотност във вре мето. Самота, която може да трае цели епохи. За неговото неочаквано ново раждане. Наистина тук има строги закономерности. Но винаги ли само закономерности? Къде е заложена и предопределена съдбата на една книга - в самата нейна същност? Върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството? Няма ли тук случайности? Например Бодлер открива Едгар По за Франция и Европа и чрез Европа той се „връща“ отново в родината си. А с друг голям представител на американската литература, почти съвременник на По, не става същото. Херман Мелвил десетилетия наред остава неизвестен за родината си и за света. Можем ли да си обясним това само със сложността и дълбочината на „Моби Дик“? Защо това гениално произведение не говори нищо на своите съвременници? Защо не намира дълбоки и умни тълкуватели, какъвто намира Едгар По в лицето на Бодлер? А днес това е едно от най-четените произведения на американската литература. Според мен романът „Тютюн" днес не се чете. Не бива да ни заблуждават големите тиражи и многобройни издания. Защото при своята масова разпространеност той изпълнява друга културно-социална функция. Става дума за онова ценностно, творческо четене, при което се разкриват културно-действе ните, градивни страни на едно произведение. Ако изберем десет най-хубави произведения на нашата проза през последните две десетилетия, ще видим колко далеч са те от културния свят на Димитър Димов. Ще видим, че Д. Ди мов не присъствува в съвременната проза, нейните успехи са на друга плоскост. Като духовен опит той не е усвоен от съвременните прозаици. Тяхната генеалогия ни води към по-ранни етапи от развитието на националната проза. За мен това еедин факт, който заслужава нашето удивление. Разбира се, можем да намерим много обяснения от историко-социален характер.

Както е известно, поезията на Н. Фурнаджиев и лирическите разкази на А. Каралийчев - сборникът „Ръж" - са сравнявани по образи, стил, светоусещане. Действително в метафоричния език на Каралийчев откриваме онова качествено ново отношение към действителността, което литературните изследователи на този период определят като „приземяване" на образа в противовес на символистичната поетика. Една формална съпоставка (която се абстрахира от контекста на цялото) между изграждането на образите у двамата показва, че и при Каралийчев те са изведени от основните реалии на природата и селския бит:

Един доклад, посветен на социалните форми на самосъзнанието на преводното дело - видяно като част от общата съвременна българска литературна и езикова култура, един такъв доклад, обглеждащ - макар и само за период от една година - и теорията, и историята, критиката, неизбежно ще има обзорно-информативен характер. И все пак бих желал да обхвана толкова разнородните явления в някакво единство, в система. Именно затова употребявам понятието литературна и езикова култура. За разлика от литература то ни насочва не само към продукта на преводаческото изкуство, а към цялата верига, която го обуславя: създателя на оригиналния текст, родната му езикова и литературна среда, взаимоотношенията на двата езикови и литературни контекста - оригиналния и българския, личността на преводача с твор ческите му умения, институциите, които осъществяват литературната политика, въобще социалното реализиране на превода - включително и в съзнанието на читателя. Десетгодишната дейност на Съюза на преводачите в България извади от полуанонимното съществование личността на преводача. В днешната българска литературна култура той вече с с осъзната, стабилна професионално-творческа роля. Не е така обаче с личността на критика на преводната литература. Неговият облик тепърва трябва да се дооформя. През 1984 година има някои нови моменти в този процес и именно тях бих желал да направя център на моя доклад. Естествено, на първо място тук трябва да се посочи новоприетата от Съюза на преводачите в България „Програма за развитието на критиката на преводната литература и на преводаческото изкуство". Тази програма е обобщение на проведената през 1982 г. съюзна годишна конференция по въпросите на критиката на превода, но тя се основава и върху цялостната досе гашна дейност на творческото обединение на българските преводачи, че че Всички сме свидетели колко много неща се промениха в нашата културна област благода рение на тази дейност. Самият факт, че създаването и работата на една институция, на една творческа организация могат да променят за по-добро професионалния статут на членовете й, проблемите се решават последователно и съзнателно в рамките на цялата ни страна, засилва оптимистичната ни представа за нашето социалистическо общество. Днес ние се надяваме, с общи усилия много неща ще се променят и в сферата на самосъзнанието на преводното дело, на критиката, теорията и историята. Едно най-бегло сравнение между критическите текстове в съюзните издания, Факел" и особено „Панорама" и в другите наши литературни издания ще ни покаже посоките на промяната.