метафората

Сред българските народни приказки се откроява група сюжети, международни по разпространение, пародийни по характер, които заемат посредни ческо място по отношение на вълшебните, авантюрните и битовите приказки както откъм идейно съдържание, така и с оглед на естетическата им природа. При по-внимателно вглеждане в тях се открива нещо твърде интересно, нещо в повече в сравнение с обикновения хумор. Прозира своеобразен интелектуали зъм, който стихийно долавя и се старае да изрази диалектиката на света или по-точно на обществото, естествено на нивото на конкретни негови прояви. Често тези сюжети сполучливо осъществяват единството на скептичната мъд рост на основната идея с яснотата и остроумието на фабулното развитие и изис каността на сюжетното построение, стигаща на места до нови художествени открития. Един от сюжетите на тази група е отдавна известният и много проучван сюжет за Doktor Allwissend.1 Тук необходимостта ме заставя да предам с ня колко думи фабулата. Според най-стария български вариант една жена имала мъж пияница, който пропивал всичко, и тя едва изхранвала децата си. Като знаела, че царят убивал всички хекими, които не успявали да го излекуват, решила да се отърве от мъжа си, като го обявила за хекимин. Той обаче знаел, че царят бил болен от любов по една хубавица, и го излекувал, като наредил да се махне портретът и от стаята му. Станал пръв хекимин. Излекувал жената на един от царедворците, като подкупил един от слугите в болницата. Станал хекимин над хекимите. Царят на съседното царство се разболял от мерак по изгубения си пръстен. Мнимият доктор трябва да го излекува, т. е. да намери пръстена под страх от смъртно наказание. Решил да посветува" 40 дни при царя, преди да го убият, и поискал 40-дневен срок, като всеки ден му носят печено агънце и вино тригодишно. Всеки ден, като му носели яденето, казвал: „Останаха 39 още и т. н. Броял още колко дни му остава да живее. Слугите, които му при служвали, били откраднали пръстена и помислили, че брои крадците. Признали му и му го дали, а той казал на царя, че го с глътнало кученцето му и уж го извадил от него. Царят заповядал да избият всички други магьосници и хекими.

В наше време наличието на две полярни гледища върху проблема за синтеза на изкуствата говорят за напразните усилия на романтическата още мечта. Едното гледище е взаимното проникване на изкуствата в модерна, другото - за пълното им автономизиране и обособяване. Един от големите изкуствоведи на века Ханс Зедлмаир нарече една от основните черти на модерното изкуство дви жение към чистота на родове и жанрове, счита, че музиката и пластическите изкуства са все по-малко литературни и че литературата е все повече изразителна и по-малко изобразителна. Не се спори, че изкуството от края на миналия и в нашия век се отделя чувствително, някъде и тотално, от предмета на изображение и че изобразителността му се свежда до минимум. Това решително надделяване на изразителността над изобразителността е „усвояване на опита на словесното изкуство"2. В тази формулировка на Нина Дмитриева има нещо парадоксално, почти абсурдно от всекидневно гледище за новите настроения в изкуството. Та нали живописците и музикантите се пазят най-много от упрека в литературност? Нали и в театъра и киното, така плътно обвързани с литературата, а в по-широк смисъл със словото, имаше, има и сега периоди на патетизирани усилия да се отделят от наративната литературност, от нейната обстоятелственост и разказност? Тогава в какъв смисъл усвояването на опита на словесното изкуство елиния, по която изкуствата се доближават? В какви периоди се осъществява това и защо? Тези въпроси няма да ни съпровождат в цялата работа, но те ще рамкират нейния смисъл. Наглед обща, та безопасна, формулировката „усвояване опита на слове сното изкуство“ е извънредно точна за културни епохи като нашата, стига под опит на словесното изкуство да се разбират неговите специфични механизми, особеното положение спрямо другите изкуства, неговият градивен материал, езика, който участвува във възприемане на всички изкуства. Това усвояване схващаме като повишаване степента на обобщение, която отделя образа от натурата. В литературата това отделяне е неизбежно, защото образът е постигнат с посредник, а не директно.