поетическа

Тия, които се занимават с естетика, знаят, че един от най-талантливите представители на френския материализъм от XVIII век - Дени Дидро - бе и блестящ защитник на реалистичното изкуство. Той ненавиждаше иначе сръчния художник Франсоа Буше заради неговите сладникави, романтично-превзети алегории и сочеше като промер за младите творци грубоватото, но правдолюбиво изкуство на Шарден. И тъкмо когато противопоставяше на творческата „хипокризия“ наивната вярност към природата, Дидро същевременно твърдеше, че в основата на изкуствата лежат преувеличението и лъжата". Наистина на пръв поглед противоречието е явно и изненаданият читател инстинктивно търси да възстанови нарушената монолитност във възгледите на Дидро, като обяви цитираната мисъл за случайно хрумване или „грешка на перото“. Но ето че и създателят на социалистическия реализъм - Максим Горки, чиито естетически концепции бяха несравнимо по-избистрени от тези на Дидро, счита преувеличението и измислицата за неизбежни страни в творчеството на художника. Очевидно тук теорията на изкуството е изпречена пред една ре ална антиномия, която трябва да бъде ясно поставена и разяснена: как да се съчетае принципът за правдивото отражение на действителността с неизбежността нана преувеличението и измислицата? Не са ли последните покушение срещу искреността на твореца, която ние при всички случаи женователно изискваме от него? Тези въпроси - интересни сами за себе си - имат пряка връзка с една от най-живо третираните проблеми на нашата естетическа наука: проблемата за отражението на действителнесло ността несъмнена в изкуството. Тъкмо

Има чувствителни натури, които се вълнуват не по-слабо от талантливите поети, но от техните вълнения не се раждат поетически идеи. Не става дума за желанието да се съчинява, което може да осени и напълно лишените от дарба, но е в много далечно родство с художествената идея. За да възникне поетическата идея е нужен талант. Талантът, така да се каже, е вродено майсторство, чиито носители трябва да благодарят на природата. И колкото по-голям е талантът, по-сгъстено, по-концентрирано етова потенциално майсторство. Юношата Пушкин пише стихотворения, на чието майсторство биха завидели и големи поети в найзрялата си творческа възраст. Пушкин есветовен гений. Но и нашият Смирненски създава в ранни младежки години неувяхващи поетически творби. Той впрочем и умира почти юноша, а ни удивлява със своята поетическа виртуозност. Съвършени стихотворения преди Смирненски създава друг младеж - Димчо Дебелянов. Още по-рано никому неизвестният Пею Крачолов смайва такива строги литературни ценители като д-р К. Кръстев и Пенчо Славейков, които просто недоумяват как е успяло това момче от затънтената провинция да постигне в „Калиопа" такива висини на поетическото умение. И все пак поетите обикновено не написват най-съвършените си произведения в началото на своя творчески път. И гениалните поети се развиват, придобиват майсторство чрез школуване у своите велики предшественици, чрез много труд, чрез обогатяване на жизнения си опит и пр. Поет е този - казва Гогол, - който повече от другите е способен да чувствува красотата на творението“ („Русские писатели о литературном труде", Ленинград, 1954 г., т. І, стр. 477). Това чувство към красотата на света несъмнено се засилва в творческата практика, която заставя поета да търси красивото, прекрасното в живота и правдиво да го изобразява, да го възпява. Поетът, като всеки художник, е надарен от природата със силна наблюдателност и впечатлителност. И те се изострят в процеса на работата.

Книгата на Ганка Найденова „Романтическият образ на творческата личност" представлява сериозен опит да се обхванат и осветлят съществени въпроси, стилови явле ния, идеи и образи от развитието на романтизма в европейските литератури. Написана темпераментно, със страст, тя се откроява с позитивистичния си стил, с възможностите на културно историческия анализ. Усилията на авторката са насочени към богатата панорама на романтизма като литературно явление и школа, към своеобразния опит на литературознанието, натрупало достатъчно много факти и оценки, наблюдения и възгледи върху характерологията на романтизма, върху творческия процес. В уводната глава на книгата „За романтизма и романтичното“ Г. Найденова прави опит да установи доколко „романтичния метод не е антагонистичен на реалистичния" в своята изобразителна система, да отграничи понятия като „романтизъм“ и „романтично" в тънките, специфични и невъобра зимо сложни въплъщения на творческата личност вътре“, в ограничеността на метода, разглеждан в една строго определена историческа каузалност и перспектива. Още тук тя открива необходими елементи на „романтич ното“, дошли като неизхабени белези на самия метод на романтизма, съществуващи като съответна модификация във всеки тип изкуство. В психологията на твореца романтик авторката открива „необикновен, напрегнат вътрешен живот, със своята изключителност, с тънката структура на душевното“, които най-често водят до индивидуализъм, субективизъм, повишен емоционален строй". Романтизмът се свързва определено със съвременни прояви на модернизма. Разглеждан в кул- турно исторически план, романтическият образ на творческата личност е в многообразието и специфичното единство на твореца с различните изкуства.

Една интересна стихосбирка може да постави толкова въпроси, че разсъжденията върху нея да имат и теоретически характер, т. е. да се осъществи по-лесен преход между критика и теория. Смятам, че в подобно отношение с критиката може да бъде и стихосбирката на Дора Габе „Сгъ стена тишина“. Разделена на четири цикъла, тя се състои, по моя преценка, от две части. Първата е произведението „Сгъстена тишина“, втората е останалите стихотворения, които от различни временни и пространствени гледни точки допълват неговия смисъл. Затова първо ще се спра на „Сгъстена тишина“. 1 Стихотворенията от „цикъла“ са свързани тематично, но връзките им са по-сложни и по-интересни. Те не са свеждат до съответствия и циклично единство, както е обичайно в поезията. Цикълът е организиран по логиката на структурно цяло и звучи не като единен цикъл от единадесет стихотворения, а като е дно произведени е от единадесет тематичнокомпозицонни единици. Това значи, че в него следва да се търсят закономерности в развитие на темата, композиционно единство, дори сюжет. То е произведение, както ще имаме възможност да се убедим, с елементи на музикален жанр, което усилва тъкмо неговата литературност и почти пълна безпрецедентност в поезията. Тема в „Състена тишина“ е (най-общо казано, разбира се) многократността на възможното, универсализацията на видимия и въобще конкретния свят. Тя се осъществява в противоборството на едно всеобщо, всевалидно съ стояние на духа и конкретните му прояви и отношения. Поетическият субект се освобождава от конкретния миг и конкретно отношение, за да не се наруши у него илюзията за универсалното; конкретното да бъде не конкретно, а възможно, т. е. повторяемо, многократно. Това е тема на зрелостта, на големия жизнен опит („Обременил ме е животът с факти/, тежат ми спомени с трагични дати, ранена съм от срещи и раздели/, от знания/ изчерпващи до Дъно"). Темата на сгъстената тишина“, на онези състояния, в които човек, познал света и неговите многообразни прояви, иска да се сроди с неговата универсалност, да изживее представата си за мощни въплъщения. Тази тема е резултат не само на всепризнатия творчески подем у видната ни поетеса. Според мене това евъпрос на необичайно хрумване, на необичайно осъществяване на един рядък тип поезия, по-точно на един поетически жанр. 5 Литературна мисъл, кн. 4 65 Като всяка високохудожествена творба „Състена тишина“ не съдържа нищо случайно: не само като смислов мотив, но и като музикален мотив, не само като тематично ядро, но и като строго осъществена „мелодия" в отделното сти хотворение и в цялото циклично многосъставно произведение.