50 години от Септемврийското въстание

Септемврийското въстание от 1923 г. даде могъщ тласък на развоя на българската литература. „Септемврийска поезия" - така беше наречена от Георги Бакалов псезията, която беше създадена непосредствено след въстанието и отразяваше неговия патос и настроенията след неговото поражение. „След поражението на труда през септември - пише той с възможния за онова време език - цялата трудова поезия у нас се превърна в септем врийска поезия." И тая поезия, чието начало „изхожда от септемврийските събития", получи широк терен и продължителност в българската литература. Веднага след Септемврийското въстание и въпреки фашисткия терор се появи нова вълна от революционна литература, главно поезия, в периодичните издания „Нов път“, „Пламък“, „Наши дни“, „Звънар". Родена от въстанието и от емоционалната атмосфера след неговото потушаване, тя отразява ужаса на фашистките изстъпления. Но тя не само долавяше „ужаса, страданията, кланетата, зверствата“. Тяхното изобразяване тук им смисъл на изобличение. При това нейното съдържание е много по-богато. Тя е пропита със скръб по загиналите в боя. Но това не е плач над умрели, а обет над гроба на борци, паднали в борбата за „правда и за свобода". Тая поезия прославя въстаналите работници и селяни и епропита със социален хуманизъм. И още: тя изразява протест против фашисткия терор, възторг от революционния подвиг на народа и вяра в бъдещата победа. „Сватба“ на Фурнаджиев в същност емечта за ново въстание, в което народът ще тържествува. „Септември“ на Гео Милев е предсказание, изречено с твърда увереност също така за ново въстание, което ще завърши с победа. По своята идейна насоченост септемврий ската поезия е антибуржоазна. Макар да има по-особен характер - определен от конкретните обществено-политически обстоятелства на историческия момент - тя представя, общо взето, продължение на революционната линия на Смирненски. Тя е първата антифашистка литература у нас - израз на настроенията на работническите и селските маси. Най-ярки с цялото си тогавашно творчество нейни представители бяха Гео Милев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. Първият център на тая литература беше списание „Нов път“, редакти рано от Георги Бакалов (1 дек. 1923 - средата на април 1925, спряно от фашистките власти). В него се сложи началото на антифашистката литература у нас. По-рано само Смирненски още в 1921 г. написа антифашистко стихотворение, в което съобщи за борбата на италианските антифашисти и призо ваваше към бдителност против зараждащия се и в нашата страна фашизъм („Ардити").

Септемврийското въстание в България от 1923 г. бе първото антифашистко въстание, първият, ръководен от Комунистическата партия щурм на трудещите се маси за преграждане варварския поход на настъпващия след Пър вата световна война фашизъм. Кървавите изстъпления, с които управлява щата фашистка върхушка потуши преди 50 години въстанието, бяха почув ствувани като истинска народна трагедия. Всички честномислещи хора в страната бяха възмутени от „омиротворяването“, извършено с такова варварство. Временно победеният народ-титан продължи борбата, която в найголяма степен определи бъдещото развитие на цялата нация. 1 Септемврийското въстание издълба „дълбока кървава бразда" - по думите на Георги Димитров - и в българската литература. Ако войните с тех ния катастрофален край и освежителният полъх на Октомврийската революция отрезвиха по-голямата част от интелигенцията и спомогнаха на мнозина писатели да отвърнат очи от житейските и литературните химери и да ги отправят към хората и конфликтите на живота, Септемврийската епопея и последвалите я кървави изстъпления скъсиха още повече пътя на сближение на творците с народа. За значителна част от тях Септември стана жизнена и творческа съдба - Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и др. По-малко директно, а повече косвено въстанието и преди всичко неговото потушаване въздействува и върху редица художници и компози тори - Иван Милев, Пенчо Георгиев, Любомир Пипков. „Септемврийска поезия“ - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и др. нарекоха стиховете и разказите на Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев, появили се в „Нов път“ като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите съ трудници на „Звънар“, Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“... Още по-късно - Николай Хрелков, Орлин Василев, Крум Велков и други. Вече пет десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, разработвана след народната победа от Емил Коралов, Ст. Ц. Даскалов, Г. Караславов, Емилиян Станев и други, а септемврийската литература - като нов естетически обособен момент в литератур7 ното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика.

По щастлива случайност седемдесетгодишнината от рождението на Никола Фурнаджиев съвпада с петдесетгодишнината от онова историческо въ стание на българските работници и селяни, което го създава като поет. И ако не всеки любител на литературата помни, че поетът Фурнаджиев е роден през май 1903 г., то втората му рождена дата едва ли някой може да сбърка. Септември 1923 стана за фурнаджиев това, което бе Октомврийската революция за Смирненски, Априлското въстание за Вазов - оня решаващ „ден първи“, оная първозданна глътка въздух, които завинаги определят съдбата на един поет. Стихове той пише от съвсем млада възраст, но поезия те стават, когато тях заговорва младостта на епохата. Свои творби печата още като гимназист, но на голямата национална сцена литературният му дебют е оня декември 1923 г., когато по страниците на „Нов път" започват да се появяват неговите потресни септемврийски видения. Поетичното му творчество обема повече от четири десетилетия, но мястото му в литературната ни история остава завинаги свързано с трагичните вдъхновения на оная литературна вълна, която нарекохме септемврийска. B Кратък, но бляскав бе литературният живот на тази ранна септемврийска вълна, която даде на литературното ни развитие сп. „Пламък“ с Гео Милев, от една страна, и сп. „Нов път“ с Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев, от друга. Ако за Гео Милев тя бе увенчаващият творческото му дело край, за останалите трима бе едно вдъхновено начало. Спадна революционният подем и различни продължения получи това начало: трагичният прелом от 1925 г. показа докрай колко различни са в същност тримата неразлъчни сътрудници на „Нов път“. Но независимо от всички тогавашни или по-късни различия върховното социално напрежение на един преломен исторически момент издигна тези автори на гребена на националната ни литература и освети завинаги тяхното поетическо братство. Ненапразно Георги Бакалов ги нарече „септемврийци“. По различен начин и с различни творчески резултати - за всички тях Септември 1923 стана съдба. „Септемврийското въстание беше нещо велико - такива моменти в историята не се случват често. Въпреки големите жертви, то бе време на подем и ствието даваше е необходимо възможност, ако си талантлив, да създадеш голяма творба. Спокойще за света, но често пъти не е благоприятно за поетите" - въздъхне години по-късно 60-годишният Фурнаджиев.

а Гео Милев са писани и публикувани много спомени и много писма от кореспонденцията му с баща му и с близки нему лица, но тези спомени и писма разказват какво е преживял той преди и след училищната си възраст. Учи лищната възраст на Гео се отминава като не тъй важна за неговото творчество. Преди известно време повдигнах завесата, която скрива преживяванията на Гео в тази възраст. Бях изтъкнал, че той в първите класове на гимназията до петнадесетгодишна възраст проявяваше необикновена дарба да рисува, но с лед това се отклони от рисуването и се отдаде на литературата, като не поверяваше никому причините, които са го заставили да стори това. В публикуваните ми спомени аз се запитвах останали ли са в литературната дейност на Гео някакви следи от заниманията му с рисуване и подканвах нашите литератори да разрешат този въпрос. До този момент обаче не са се явили изследвания на тази тема. За нея не става дума и в предговора към двата тома от избрани трудове на поета. Това ме подбуди сам да се заема с разрешаването на този въпрос. За тази цел обаче се налага да допълня публикуваните си спомени за училищната възраст на Гео, за да открия в тях онова ядро, от което възникна бъдещата му литературна дейност. Аз бях съученик и близък приятел на Гео, който по онова време се казваше по фамилията на баща си Георги Касабов. Приятелството ни бе продъл жение на приятелството между бащите ни, които имаха общи културни интереси. Бащата на Георги Милю Касабов имаше книжарница в центъра на града срещу тогавашната поща. В нея се доставяха всички новоизлезли книги от художествена и научна литература. Георги, който помагаше на баща си в работата му и прекарваше там почти цялото си свободно от училищни занятия време, успяваше да прочита изцяло или отчасти почти всички новоизлезли книги и да разказва на посетителите в общи черти съдържанието на книгите, които ги интересуват. По онова време Стара Загора бе окръжен град с отдавна открита деви ческа гимназия, в която завършваха средното си образование и девойки от съседните на Стара Загора градове, където нямаше такива гимназии, но мъж кото училище, в което постъпваха ученици след завършване на първоначалното училище, бе четвъртокласно (след това и петокласно), така че те можеха да завършват средното си образование само ако продължат образованието си в други градове, което бе свързано с неудобства и значителни разходи. При тези условия девойките имаха възможност да получават по-високо образова ние от братята си и от бъдещите си съпрузи.

Поетическата му звезда се яви на историческия небосклон на нашата родина преди половин век. Участвува в развоя на българското художествено слово тогава, когато пролетарската ни революционна поезия отбеляза широк размах върху фона на събития с високо обществено напрежение и дълбок исторически смисъл. В оригиналната му съдба изпъкват два образа: нежен лирик и пламенен борец. Изживя и острия конфликт между стария и новия свят за поетическа красота между символисти, индивидуалисти, експресионисти, критически реалисти и социалисти през 20-те години на нашия век. В реакционната политическа вихрушка през 1923-1925 г. той вложи ценностите на поетичното си и героично сърце в съкровищницата на една оже сточена епоха. С пламенното си дело и поетическо творчество, които се сливат в един прекрасен живот, той ни напомня думите на немския поет Бехер: Само който в труд и борба множил е красотата, само той живот красив живял е на земята. Сергей Румянцев - Димитър Диловски, роден през 1896 г. в с. Блъсни чево (сега Румянцево), Ловешки окръг, в началото на нашия век, е селско пастирче. Пасе биволи по „Чадгирска лъка“, „Оряха“, „Усоето“, Белянска река" - красиви местности на родното село, кацнало на северния склон на Стара планина. Чудесният пейзаж влива първите поетични струи в душата на Диловски, роден с честта да бъде поет. Поетичната му душа, омаяна следи как във вечерната самота: В небесните безкрайните простори, една по друга раждат се звезди, а бледний месец сякаш им говори за своя блян и с поглед ги следи („Вечерна самота") Бедно дете на селото, Димитър Диловски има щастието да бъде ученик на Плевенската гимназия, където стана ученик на Никола Василев Ракитин, поет и учител по литература, който му откри тайната и красотата на българския стих.OR Първите поетически стъпки Диловски направи под влиянието на поет на родния пейзаж и българското село.

Идеята възникна съвсем спонтанно. През 1967 г. с Дора Габе участву вахме заедно с голяма група писатели в тържествата „Сливенски огньове". Програмата нея година беше богата - литературни четения, откриване на изложби, срещи с читатели, теоретична конференция за образа на работни ческата класа в художествената литература и т. н. А към всичко туй се прибави и празникът на овчаря. Случи се така, че попаднахме с Дора Габе в една кола, която трябваше да ни отведе в едно близко село, дето трудолюбивите кооператори се бяха подготвили за Гергьовден, а техните ученолюбиви деца и внучета очакваха с нетърпение срещата с писателите. OT От този празник се върнахме с много преживявания и преизпълнени впечатления. Спомням си, че когато колите спряха на площада сред селото, ние бяхме смаяни: площадът просторен, покрит с мраморни плочи, в единия му край се извисява модерната постройка на съвета, а в другия новото учи лище. Тогава Дора Габе изрази само с едно възклицание мислите на всички ни: „Че какво село е това? То е град!“ Имаше много колоритни случки, непосредственост и гостоприемство. Не възможно е да се възпроизведе преживяното, както е невъзможно да се забрави народната трапеза, бялнала се сред зелената гергьовденска трева, отрупана с печени агнета, от които се носеше апетитна миризма, с червено вино и сту дена сливова, а отсреща се синееха склоновете на Сливенския балкан. А ко гато нагазихме сочната зеленина на поляната и се отправихме към трапезата, посрещна ни обикновена селска жена на около петдесет години. Тогава чух следния разговор: - О, ма другарко, добре че дойде! Сама жена съм сред тия мъже.... - Ще си бъдем дружки - отвърна и Дора Габе. След това със свойстве ната на хората от народа откровеност и с детско любопитство селянката я запита: - Другарко ма, на колко си години? - Познай де! - Сигурно си на петдесет. - Позна! - отговори и Дора Габе. 10 • Невъзможно е да се разкаже за всичко. Имаше песни, свирни на кавал и гайди, имаше хора. В един момент Дора Габе сложи на главата си нечий кал пак, окичен със зеленина, и се хвана на хорото... Останалите дни от тържествата не бяха по-малко богати на впечатления и случки.