форма

От чистата форма до литературата на фак тите" представлява пионерски труд в една малко занемарена област на съвременното литературознание. При положение, че литературата до двадесети век е цялостно разрабо тена и селекционирана, нещо повече, че са се създали дори традиции в литературните изследвания, още по-ярко изпъква стихийният и иманентен характер на критическите позиции за литературата на двадесети век. Няма аналитичен критерий за нея и затова Няма труд, който да е показал интегралните насоки на развоя и през цялото и многосложно и разнородно движение във времето. Влия ние в това отношение несъмнено оказва фак тът, че много от литературните движения са още живи и с насоките на еволюцията и ме таморфозите си често диаметрално променят взаимоотношенията си и поставят въпроси телен знак над някои принципни положения в оценката им. А и в самата литературна критика могат да се забележат подобни процеси.. Изброените положения, а също и други, за които не е нужно да се отделя място в една малка рецензия, подлагат написването на книга от подобен род на риск за краткотрайност, затварят я в известен, несъмнено кратък период от време. При това амбициите и задълбочеността и правят този срок още по-кратък, защото малка промяна в третирането на литературните явления мо гат да превърнат логичната иначе структура В компилация от схващания, лишени от единна интерпретационна база. Какво е мне нието на Хутникевич по този въпрос? „Съз даването на книгата наложиха три неща - дидактичните необходимости, недостатъч ната информация, изостаналостта на науч ната полонистика в областта на популяри зацията на научните постижения." Значи самият автор оценява книгата си по-скоро като учебник, отколкото като научен труд в една изостанала област. В това отношение авторът несъмнено е постигнал целта си.

Прощавайки се с дадаизма, френският писател Филип Супо пише в комен тариите си към своя роман „Добрият апостол“: „Сега е още трудно да се го вори за дадаизма. Може би никой и не знае какво е изразявал той. Той имаше подвижно лице, което беше огледало за всичко и всекиго. Да се вдигат скандали! Защо най-сетне да не признаем, че страстно обичаме скандалите? В това има определена смелост и определена страхливост. Но сега всичко това е вече минало. "1 Дадаистите се умориха да скандализират общественото мнение, а и то не усетно привикна към безопасните им закачки. С течение на времето ставаше ясно, че Дада се беше самоизчерпал и трябваше да отмине в литературната история. Сюрреализмът израсна постепенно из недрата на Дада като негова вът решна опозиция. Според признанието на Андре Брьотон зараждането на сюрреализма тряб ва да се отнесе към 1919 г., когато за пръв път писателят си поставя задачата да изследва поетическата ценност на работата на мисълта при съноподобни състояния. През 1921 г. излиза от печат първият сюрреалистичен текст „Магнетични поля", написан съвместно от Брьотон и Супо, които се стремят към максимално точно възпроизвеждане на мисли, изплували от подсъзна нието в състояние на съзнателно провокирана „пасивна рецептивност“. След разпадането на Дада през 1922 г. сюрреализмът естествено се очертаваше като негов продължител. Първият манифест през 1924 г. прокламира едно напълно оформено течение, макар че теоретическата му обосновка и аргументация беше и по-нататъшна грижа. Но още от самото начало ставаше ясно, че е по-перспективен от предшественика си. Докато Дада беше въплъщение на голото отрицание, сюрреализмът потърси неизследвани поетически територии. Сюрреализмът беше съзнателно потапяне в ирационални - полусъз нателни и подсъзнателни - състояния и зафиксирването им. В това отношение той се противопоставяше на Дада - най-прекия му предшественик. Подобен момент на съзнателно ирационализиране на творческия акт има във възникналия около десетилетие преди това (1911-1913) абстракционизъм, който в двете си направления - негеометричното, абстрактния експресионизъм на Кандински и супрематизма на Малевич - беше довеждане до абсурд изходните позиции на експресионизма в първия случай и на кубизма - във втория. Това волево, преднамерено потапяне в сферата на съни 74 1Philippe Soupault, Profils perdus, 1963, p. 159. И щата, халюцинациите и бляновете при сюрреализма даваше основание на някои съвременни критици да го тълкуват като регресия към „духа на романтизма" в противовес на „неокласицизма на последния същински символист Маларме и на Пол Валери. В книгата си „Литературна равносметка на ХХ в. Р. Алберес твърди, че в първата четвърт на века френската литература се характеризира с настъпление на романтизма срещу реализма, и поспециално заявява: „Романтизмът беше по същността си спиритуалност само сюрреалистите показаха по-късно възможността за материалистичен романтизъм. "1

Тенденцията, за която ще стане подробно въпрос в тази студия, за сетен път показва удивителната способност на литературата да вгражда в относително самостойния си процес само онова, което е свързано и продиктувано от живота; показва, че литературоспособно е само онова, което животът е направил" художествено, преди то да стане литература. Не повтарям самоцелно тези познати мисли. Ще ги видим потвърдени след малко в един проблем, който има особен и интересен смисъл в нашата съвременна литература. Той е характерен за нейните нови търсения; някак странно се разкрива наглед като страничен, а по същина е свързан с основните насоки на литературата ни и дори представя някои от тях. Защото проблемът засяга съществуването на определени духовни начала в съзнанието на съвременника, отговорността на съвременника пред тях, способността или неспособността му да живее съобразно тях и, разбира се, целесъобразността им. Тези начала имат исторически или социални корени. Едни са свързани с комунистическия идеал, по-точно произтичат от него. Други отговарят на драматични истини за днешния човек, имат психологически или философски характер. Не на последно място - всички те са свързани с националната характерология и съдба, което в крайна сметка, пряко или не, е основание за всяко художествено творчество. Тези проблеми вълнуват цялата ни литература. Какъв е нашият аспект? Те ни интересуват във взаимовръзка с една композиционна форма, която ясно се откройва в днешната българска белетристика. Тази композиционна форма, която ще бъде обобщаващ знаменател на иначе разнородни писатели и книги, характеризира някои от модерните насоки на литературното и в частност епическото развитие. Имам пред вид движението към синтетично литературно изображение, към синтетични художествени форми. Ненужна и непосилна задача би било да анализираме този процес в цялост. Още повече, че той е неизследван от нашата литературна теория и всяко схващане се нуждае от солидна и обемна аргументация. За това тук ще набележим аксиоматично някои важни белези на това развитие, които се намират в пряка връзка с проблема за една жанровокомпозиционна тенденция днес. Синтетичната проза на двадесети век преобрази основно редица показатели на аналитичната проза. Преди всичко тя се отказва от подробната обстоятелственост и от хронологическата достоверност на сюжета. Сюжетът и фабулата встъп ват в нови взаимоотношения, дистанцията между тях е чувствителна. Сюжетът 77 като една по-сложна система от „вътрешни и външни жестове, от постъпки и психологически реакции днес е много по-богат и вътрешно динамичен от фабулата като „събитиен скелет" на произведението. Времето в синтетичната творба се сгъсти изключително много (много от модерните произведения дори представят само един ден или няколко часа от живота на героите). Художественото време чувствително се различава от достоверното време. Съвършено нови са функциите на повествователя. Според моето гледище от епическите художествени категории най-солидни преобразования претърпя повествователят. (Изглежда и за това днес с особена настойчивост се поставя въпросът за качествената разлика между автор и повествовател - един въпрос, който винаги е съществувал, но по-рядко в сравнение с други въпроси е бил анализиран от теорията.) Ако разрешим с необ ходимата научна аргументация проблема за повествователя, смятам, че най-плътно ще се доближим до новите закономерности и функции на композицията. Пред вид отказа от обстоятелственост и хронологическа достоверност повествователят в синтетичната проза играе минимална, да не кажа нищожна, функция. Неговите аналитични пространни намеси и обяснения, неговите „всевиждащи и всезнаещи очи, неговото господство над творбата остана в разрез с модерната композиция, с новите съотношения на отделните равнища на творбата. Функциите на повество вателя като организираща и особено оценяваща художествена категория се прехвърлят на други компоненти.

Целият брой 12 от 1971 г. на съветското списание Вопросы литературы", орган на Съюза на съветските писатели и на Института за световна литература „Максим Горки“ към Академията на науките на СССР, е посветен на българската литература. Самият факт говори за големия интерес, за силата връзките между нашите два народа, тръгнали по пътя на социалистиче ското и комунистическото строителство. Всеизвестно е вниманието, което обръща на многонационалната съветска литература в България. За него говорят огромните тиражи на съветските книги, интересът на читателската публика у нас към постиженията на руската и особено на съветската литераce тура. В резултат на укрепването на дружбата и взаимните връзки между на шите страни напоследък все по-често в съветските вестници и списания се появяват имена на наши прозаици, поети, литературни и театрални критици, които не само поднасят плодовете на своето творчество, но и споделят мне нието си по животрептящите въпроси на литературния и идеологическия живот. Сега обаче съветският читател има в ръцете си отделна книжка от теж кото" теоретично списание, посветена изцяло на проблемите и най-значителните явления в литературата на съвременна България, може да проследи тенденциите на нейното развитие, да си състави по-пълна представа за лите ратурно-критическата мисъл в България. Целта, която си поставя редакцията на списанието - в съвместен разговор на съветски и български поети, белетристи, критици, литературоведи, журналисти да се осветят основните тенденции и закономерности в разви тието на българската литература през последните години, да се разкрие свое образието и неповторимостта на нейния облик в кръга на социалистическите Литератури, да се уловят новите моменти в изявата на българските творци, - е постигната. Свободно оперирайки с възможностите, които списанието дава, в броя са привлечени да участвуват много български и съветски писатели, които се спират на отделни страни от литературния живот, на дружеските връзки между двете страни. Давайки Съюза зелена улица на тази инициатива, първият секретар на на съветските писатели Георгий Марков отбелязва: „Появяването на такива броеве е закономерно. Те отразяват укрепващите от година на година връзки между литературите на социалистическите страни, многостранните и плодотворни контакти между нас. Разглеждайки този брой от списанието, зачитайки се в неговите рубрики, отново и отново мислиш за нашата дружба, която, както вече посочих, има вековни традиции. " 99 на „Гостоприемството, което списание „Вопросы литературы" оказва на бъл гарската литерура - споделя Георги Джагаров, председател на Съюза българските писатели, - предизвиква у мен не само горещо чувство на бла годарност, но и радостно съзнание, че е намерена още една форма за братско общуване, сътрудничество и взаимодействие между нас." на Твърде интересна постановка дава редакцията на списанието в своята уводна бележка, постановка, която има принципно значение: „Понятието „социалистически реализъм" отдавна вече е прекрачило рамките само съветската литература. Разбира се, художниците от социалистическите страни Европа и Азия използуват богатия идейно-естетичеки опит, натрупан съветската литература; сега обаче литературите на тези страни са достиг нали до такова равнище на развитие, че обогатяват със своите търсения, с постиженията си и съветското изкуство. на Oт За нас, разбира се, особен интерес представляват теоретическите и критическите статии в тази книжка, които хвърлят светлина върху много явле ния и дават облика на българската литература и бележат етапите на ней ното развитие.