съветската

Дълголетна е историята на българската Литература. Зародила се още през ІХ век, Тя постепенно се домогва до големи завоевания, оказва благотворно въздействие и на другите славянски народи, като същевременно се учи от световните майстори на художественото слово. Днес делото на книжовници, на писатели и поети все повече и повече привлича вниманието на учените от различни страни. Този интерес непрекъснато расте не само към старата българска литература, когато книжовната ни мисъл достигна необичаен за онова време разцвет, но и към по-новите периоди, към възрожденската и следосвобожденска литература, към постиженията на съвременното ни художествено слово. И ако уче ните слависти се насочват към художествената ни книжнина, за да разкрият връзките й с художествената мисъл на Другите народи, да посочат историко-познавателната й значимост, да вникнат в пообщите и специфични закономерности на нейното развитие и на литературния процес изобщо, то хилядите читатели посягат към едно или друго произведение, за да се сродят с миналия и сегашния живот на нашия народ, да се вживеят в неговите дълголетни, епични борби за национална Независимост, социална справедливост и културен напредък, да почувствуват патоса и героиката на днешната величава социалистическа съвременност. Този непрекъснат интерес намира израз и в множество статии, очерци, в редица изследвания по конкретни въпроси, както и в по-обобщаващи трудове. В последно време се поя виха и опити за по-цялостно изложение на литературното ни развитие. И тук съ ветската наука, продължавайки традициите на руската славистична мисъл, работи с присъщия и размах, отбелязва несъмнени успехи - най-големия от които в последно време е обемистият том "Очерци по историята на българската литература ХІХ-ХХ век“, подготвен от литературоведите българисти в Института по славяноведение при АН СССР, Москва. Наред с множеството отделни изследвания, статии, книги по конкретни историко-литературни въпроси, ние познаваме вече и някои частични опити на съветски литературни работници да дадат популярно систематично изложение на по-цялостни периоди от литературното ни развитие. Без да подценяваме значението на тези опити за популяризиране на българската литература, следва да се подчертае, че те стоят далеч зад труда, подготвен в Инсти тута по славяноведение. Колективът на Очерци по история на българската литература ХIX-XX век“ е погледнал много по-нашироко и задълбочено на своята задача, извършил е значителна изследователска работа и е постигнал несъмнени резултати. И което е още по-важно. Този труд е първият по-цялостен опит да се разгледа литературното развитие през последното столетие от марксически пози ции, да се видят литературните явления в тяхната сложност и противоречивост, да се подведат и обяснят от единен научен критерий.

Тази година известният френски писател-антифашист Жан Пол Сартър посети за втори път Съветския съюз. Цели седем години отделят датата на предишното му посе щение през 1955 година от сегашното. След завръщането си Сартър е споделил своите впечатления от културния живот на съветското общество в някои интервюта. Специален интерес заслужава интервюто му с варшавския седмичник „Политика". То е посветено на благотворните промени, настъпили в съветската култура и по-конкретно в литературата след ХХ конгрес на КПСС. Съветският печат препечатва това интервю (вж. сп, Вопросы литературы", кн. 10, 1962 г.), като отбелязва, че в него има спорни моменти. но безспорен еизводът за социалистическата перспектива пред съвременното изкуство, до който е достигнал Сартър. Мислите на Сартър са показателни за притегателното въздействие, което оказват успехите на съветската култура след ХХ и XXII конгреси на КПСС върху широки среди на прогресивната западна интелигенция. Като смятаме, че представлява интерес и за нашия читател, ние публикуваме най-съществените части от интервюто. - Преди всичко - говори Сартър - онова, което поразява в сравнение с 1955 година, то енеобикновеното многообразие, широта и разностранност на духовните интереси, духът на здравата дискусионност, свободното изказване на различните гле дища, без което е немислим културният живот на обществото.

Поместваме в съкратен вид изказването на Евгений Евтушенко за съветската поезия, напечатано в списание „Молодой коммунист", кн. 10, 1962, под заглавие „Ние сме наследници на велика поезия". Изпускаме цялата част от изказването, посветена на руската класическа поезия, в която се срещат блестящи, проникновени характеристики на руските поети. Евтушенко е безспорно най-щедро надареният, най-яркият представител на младото поколение съветски поети, оформило се в годините след ХХ конгрес на КПСС. За неговата поезия са характерни остра чувствителност към гражданските и нравствени проблеми на социалистическото общество, младежка непримиримост към всякакъв Фалш, мъртва закостенялост и чиновническо високомерие. В нея звучат чистият глас на неподкупната правда, дълбока искреност и откровеност, гражданското вълнение на човек, вдъхновен от величието и светостта на комунистическия идеал. Последните му стихотворения „Страхове“ и „Наследниците на Сталин" свидетелствуват за гражданската зрялост имъжество на поета, за зоркия му поглед, за умението му да вижда нещата в тяхната същност и дълбочина и да се не бои да ни ги покаже. Тъкмо тези качества на неговата поезия събират винаги пълни аудитории и правят от Евтушенко любим пост на днешната съветска младеж. Статията на Евтушенко има пряко отношение към разговорите за младата съветска поезия и към общосъюзното съвещание на младите писатели в Москва през декември тази година.

Съветският съюз е страната, където за първи път побеждава пролетарската ре волюция. С успешното изграждане на социализма в него се осъществява заветната мечта на човечеството - построяването на безкласово общество. Пътеводна звезда, образец и пример - ето какво представлява страната на съветите за угнетените иексплоатирани маси от целия свят! На една от основните задачи, стоящи пред пролетарския и антифашистки печат от 30-те години - да се покаже истината за СССР, да се пропагандират неговите успехи - е подчинена и специалната задача на „РЛФ" - да инФормира своите читатели за културното развитие на СССР и по-специално за успехите на съветската литература. Вестникът организира първата по рода си у нас анкета за съветското кино, посвещава два специални броя на съветската книга.

Не ми е известно другаде да е направено такова издание, каквото замисли и осъще стви малкият колектив в състав Стойко Божков, Стоян Стоименов и Христо Дудевски. Да се издирят многобройни пуб ликации и документи, отнасящи се за проникването, разпространението и влиянието на съветската литература в България от Октомврийската революция до 9 септември 1944 г., да се организира написването на спомени от страна на писатели, културни дейци, книгоиздатели, разпространители и редови читатели на съветската книга - това е наистина трудна работа, но тя се оказа по силите на тримата съставители и редактори. Преди всичко следва да се под чертае, че те са си били поставили една реална и полезна задача. Реална - защото и тримата имат присърце делото на съветската литература и българосъветските литературни връзки и разполагат със солиден непосреден житейскопрактически и изследователски опит в тази област. И главно - защото самата наша история предлага наистина много материал. И все пак неизбежно е било осъ ществяването на задачата да заангажира внимание и сили в продължение на близо 14 години - толкова голяма по обем издирваческа, събирателска и редакторска работа етрябвало да извършат. Двутомният сборник „Съветската литература в България - 1918—1944" обхваща проникването, разпространението и влия нието не само на художествено-литературното творчество, а на съветската книжнина изобщо - идеологическа (историческа, философска, икономическа, естетическа, пе дагогоческа), естественонаучна и т. н. Освен това в неговия обсег частично влиза разпространението и влиянието в България на произведенията на съветската кинематография, музика, театър, изобразително изкуство.

Една от най-ярките прояви на борбата на българските писатели против капитализма и фашизма е основаването и дейността на Съюза на трудовоборческите писатели. Трудовоборчески писатели! Днес това понятие е почти забравено. То е свързано с определен пе риод от политическото и литературното развитие в България - началото на 30-те години. Това е период на голям революционен подем на масите, време, когато стълкновението между експлоатирани и експлоататори придобива такъв остър характер, че мнозина са очаквали то да завърши с открит въоръжен конфликт, със смъкване на фашистката диктатура. Това евремето, когато въпреки терора и насилието, въпреки специалните закони за защита на държавата, в страната отново се появяват червените комуни - трудещите се в редица градове и села спечелват изборите и завземат местната власт. Дори София, столицата на буржоазно-фашистка България, бива превзета! Инициативата за създаване на единен антифашистки съюз - Съюза на трудовоборческите писатели - принадлежи на пролетарските писатели, групирани около вестник „Работнически литературен фронт". Още с учредяването на Съюза - февруари 1932 го дина - се взема решение за издаване на специален орган - Фронт на трудовоборческите писатели", първият брой на юни 1932 г. който излиза през м. Важен дял от дейността на Съюза на трудовоборческите писатели и неговия орган „Фронт" заемат проблемите за Съветския съюз и съветската литература. Още в проектоплатформата на Съюза този проблем заема едно от централните места. В точка 3 като основна задача на съюза се определя: „Защита на съветската култура и СССР, против гот вещата се антисъветска война". Забележителни са думите, с които завършва проектът: Да живее СССР - истинското отечество на работниците и трудещите се от целия свят и ог нището на култура". Пролетарска днешна и общочовешката утрешна Това отношение на писатели, на трудещите се у нас към Съ българските пролетарски нетския съюз е резултат на дълбоките традиции на Българската комунистическа партия на вярност и преданост към интернационализма, към освободителното дело на пролета риата. Съветският съюз е страната, където за първи път побеждава социалистическата революция, той става авангардът на цялото човечество в борбата за унищожение на не навистното експлоататорско общество, за тържеството на комунистическия идеал. Ето Защо СССР е отечество на всички трудещи се от целия свят, той трябва да се пази като зеницата на окото. Съветският народ трасира във всички области на живота пътя към бъ дещето и неговия опит е поука и пример за всички. В този дух БКП десетилетия възпитава своите членове и целия трудещ се български народ.

„Изкуство и критика“ е едно от малкото прогресивни издания, които продължават да излизат и през най-трудните години на фашисткия терор у нас - по време на Втората световна война, когато България беше превърната в плацдарм на хитлеристите, когато борческите антифашистки сили отстояваха честта и свободата на българския народ с оръжие в ръка. Редактор на списанието е Георги Цанев, критик, който започва през 20-те години блестящо своята литературна дейност в изданията на партията и комсомола с утвърждаване истрастна защита на поезията на Смирненски и на младата съветска литература. По-късно той попада в мрежите на „Златорог" и цяло десетилетие зла торогщината задушава неговия глас, убива неговия талант. Самият критик чувствува, че тая атмосфера го погубва като личност и творец и към средата на 30-те години се стреми да скъса със сп. „Златорог". Първата крачка е направена с издаването на „ЛИК“. Но Цанев мечтае за списание, което да стои на антифашистки позиции, списание, което на основа на високохудожествени постижения (един въпрос, с който „Златорог" винаги е спекулирал) да обе дини прогресивните и демократични писатели. „От края на 1935 г. - пише Цанев - бях замислил да организирам издаването на литературно списание, сътрудници на което щяха да бъдат писатели-антифашисти. След дълги усилия имногократни постъпки за разрешение, тая идея можа да се осъществи: в началото на 1938 г. започна да излиза „Изкуство и критика“ под моя редакция и при близкото участие на Христо Радевски, Георги Караславов, Илия Бешков, Любомир Пипков, Орлин Василев, Георги Райчев, Бленика, младите Павел Вежинов, Валерий Петров, Богомил Райнов и други прогресивни пи сатели. "1

Един от първите преводачи на съветската литератра у нас, от времето на нейното проникване през 20-те години, е Николай Хрелков. Близък приятел на Г. Милев, Хрелков сътрудничи в неговите списания, Везни“ (1919—1922) „Пламък“ (1924-1925) предимно със статии и преводи из руската съветска поезия. Тази дейност на Н. Хрелков, която в оня период изцяло поглъща вниманието на нашия поет, не е оценена по достойнство - тя еили премълчавана, или разглеждана като част от увлеченията му по руските символисти. Всъщност авторът на „Среднощен конгрес“, подобно на Гео Милев, обръща поглед към младото съветско изкуство. То го привлича със своя революционен повик, със своите идеи и новаторство.

Изключително значение за прогресивното развитие на нашата литература през 20-те и 30-те години имат както Лениновите постановки за културното наследство, така и проникването на младото съветско изкуство у нас. Пръв, който широко и гостоприемно разтвори вратите на своите списания „Везни" (1919—1921) и „Пламък“ (1924—1925) и предостави техните страници на съветската литература, беше Гео Милев. Този влюбен в революционното изкуство писател чрез статии и преводи запозна българския читател с естетическите възгледи на Ленин и със следоктомврийското творчество на Блок, Брюсов и Маяковски.

Въпросът за сравнителното и типологическото изучаване на отделните литератури в марксисткото литературознание не е нов. Но на всеки нов етап този въпрос се решава по новому, разглеждат се нови негови аспекти, разкриват се нови страни. Марксистко-ленинското литературознание, след като преодоля компаративистката методология, често свързана с реакционната социология и естетика, през последните години постигна известна точност и яснота в определението на идейно-естетическата и философска същност на такова сложно понятие като типологическата общност на литературите, развиващи се при сходни социално-исторически условия, набеляза повече или по-малко точни граници между сравнителноисторическия и типологическия подход към литературата, реализира редица интересни и безспорно успешни опити в типологическото изучаване на родствените литератури. В тая насока допринесе много и позадълбоченото изучаване на естетическото наследство на класиците на марксизма-ленинизма, и научните дискусии, проведени в Института за световна литература „Максим Горки" към АН СССР, в Института по славяноведение към АН СССР и в братските социалистически страни (България, ГДР, Чехословакия), и новите теоретически изследвания по този въпрос на съветските, българските, германските и други литературоведи.

Напоследък не само в СССР, но и в редица страни се проявява голямо внимание към проблемите на социалистическия реализъм. Интересуват се както прия тели, така и врагове. И основателно, защото днес това е едно от най-жизнеспособните прогресивни художествени направле ния в световната литература, намиращо се в центъра на ожесточени идейни схватки. Утвърждаването, развитието и теоретич ното осмисляне на социалистическия реа лизъм в руската съветска литература е основна тема в монографията на Ал. Метченко „Съкровено, извоювано". Живият интерес на автора към миналото и съвре менното състояние на световната маркси ческа и прогресивна литературоведска мисъл определя високото теоретично равнище на произведението. Днес изследователите на социалистическия реализъм се стремят да разглеждат проблемите въз основа на богат конкретен материал. Ал. Метченко използува многобройни факти, за да докаже закономерната победа на социалистическия реализъм, да посочи, че самото литературно развитие го налага като най-плодотворен метод за съветската литература. Доказателството си авторът гради, опрян на методологическите принципи, завещани от Ленин, и преди всичко на принципа за строг историзъм, който изисква не ограничаване с резултата, а изследване процеса на развитие на литературното явление в цялата му сложност и противоречивост. Отличителна черта на монографията е полемичният и стил. Ав 167 торът аргументирано и страстно спори със западните „съветолози", изобличава реви зионистите, осъжда онези естети, които се представят за марксисти, но отхвърлят Ленинската политика в областта на литературата и изкуството, пренебрегват социалистическия реализъм и определят водеща роля на декадентско-модернистич ните течения. Като взема под внимание общия литературен процес на епохата, авторът стига до извода, че появата на социалистическия реализъм е подготвена от целия ход на светов ното художествено разви т и е, както и от развитието на социалистическата мисъл" (с. 26). В глава първа Ал. Метченко отбелязва приноса на Маркс и Енгелс за научното обосноваване закономерната победа на реализма; решаващото влияние на Лени новата литературна мисъл за формиране основните принципи на социалистическия реализъм. Авторът не отминава и ролята на Плеханов в подготовката на новото естетическо отношение към действителността, заслугите му като „първовестител на пролетарския етап в руската литература". Всеобхващащият характер на ленинизма дава възможност не само да бъдат уточнени изпитаните принципи, но и да се изработят нови - принципите за народност и партийност. Верен на историческия подход към литературните явления, изсле дователят открива дълбоките традиции, които има проблемът за народност в ру ската литература.

През тридесетте години Христо Радевски беше един от най-ревностните преводачи и пропагандатори на съветската поезия. В партийния вестник „РЛФ“ („Работнически литературен фронт"), чийто редактор беше той, се появиха в негов превод стихотворения на редица съветски поети: „Манифест на барон Врангеля от 1918 година“ от Демян Бедни, „Скитите“ от Ал. Блок; „Вий знайте ли?“, „Владимир Илич Улянов“, „Дете“, „Партбилет № 224 332“ от Ал. Безименски; „Аз спомням си девойка“, „В огъня“ от В. Александровски; „Хармонист“ от В. Казин; „Другарки“, из поемата „Хармоника“, „Ледоход“, „Майчина песен“, „Тъмница“ от Ал. Жаров; „Събитията в Червеното море“ от В. Инбер; „Гренада“ от М. Светлов; „Писмо до Републиката от моя приятел“ от В. Луговской; „На вагонните гробища" от М. Юрин. Преводите се посре щаха с голям интерес, както всичко, което идеше от необятната страна на съветите. От 1930 до 1934 г. бях сътрудник на „РЛФ" и често ходех в редакцията на вестника. Ставах неволен слушател на разговори, които Радевски водеше с млади поети (тогава ги наричахме „литкори“), донесли свои стихотворения за поместване в „РЛФ“. Той им казваше: - Ние ще се учим да творим поезия не само от Ботев и Смирненски, от Вазов и Яворов, но и от съветските поети. Това са поети, закърмени с идеите и вдъхновявани от победите на Вели ката октомврийска социалистическа революция, от успехите на първата социалистическа страна в света, затова са революционни поети, поети-новатори. Най-добре е да ги четем в оригинал, на руски, но и някои от преводите им са сполучливи. Трябва да се учим от другите, без да изпадаме в подражателство, разбира се, а също да работим упорито върху своите стихотворения. Пушкин признава, че познавал и вдъхновението, и труда. Това го е казал един Пушкин! В сти хотворението всеки образ, всеки израз, всяка дума трябва да е точно на мястото си. Да не може нищо да се махне, нито да се прибави. А това се постига и с труд, с преработки, с изглаждане. Маяковски твърди, че за всяко късче ценен метал трябва да се преработват цели тонове руда. Това означава, че от хиляди слова и обрати на речта следва да подберем най-подходящите за нашия, конкретния случай. А то е най-трудното. За него са необходими и вдъхновение, и труд. След като бе създаден Съюзът на трудово-борческите писатели в България, Радевски написа статия в „РЛФ“, в която изказваше мисли за основните позиции, върху които се изграждаше новата борческа писателска организация. „Ако в естетическите и идейните си възгледи отделните членове на Съюза имат различия - това няма да попречи на общата им работа..." - писа той. „В главните си политически позиции обаче всички членове трябва да бъдат единодушни. " Според него основната задача на Съюза трябваше да бъде защитата на Съветския съюз. По този принципен въпрос Радевски говореше: И - Главният критерий днес е отношението към Съветския съюз. Онзи, който зачита, цени брани политическите, икономическите и културните достижения на Великата октомврийска 106 социалистическа революция, е прогресивен човек и заслужава да бъде член на Съюза на трудовоборческите писатели. Онзи, който отрича, мрази и хули Съветската страна, е реакционер, ретроград и мястото му не е при нас.

Уместно е да си припомним фразата, произнесена от Луначарски в периода на богостроителските" увлечения:,, Може би се заблуж даваме, но търсим." „Приличаща на истина", тази фраза не закъсня да предизвика искрометната ирония на В. И. Ленин, който в пред говора към първото издание на „Материализъм и емпириокритицизъм" отбеляза: първата половина на тази фраза съдържа абсо лютна, а втората - относителна истина. "1 Смисълът на иронията е пределно ясен: пътят към истината също трябва да бъде истински... За това задължително условие на научното изследване не се уморява да напомня Ю. Суровцев, насочвайки вниманието си към проблемите на националното многообразие и интернационалното единство на съветската литература, която, както сам признава, вече три десетилетия представлява съществена част от творческите интереси на автора на дадената книга". Действително може да се отиде много далеч (от истината!), ако руската история, както и историята на всеки друг народ, се изучава от гледна точка на силата на духа“ и „верността към идеята", без да се придава значение на такива дреболии като насоченост на „духа" и съдър жание на идеята". . . " - отбелязва ав торът на едно място. Защо не искат да разберат други критици („разделители" и замъглители на социално ясните истини). че художественото изследване на характерите на нашите съвременници, в това число и в „национален аспект", от глед на точка на националната самобитност", е дело на цялата наша многонационална литература, на всички писатели, които се стре мят към художествената правда и я постигат?" - недоумява Ю. Суровцев на друго място.