Сарандев

Още като замисъл книгата на Сарандев носи нещо смело в литературната си изява. Обикновено е прието историко-биографични и литературно-критически изследвания за живота и произведенията на даден автор да се пишат, когато изследователят е отделен с достатъчен брой години от епохата на обекта на неговия интерес. Комплексът от препятствия и усложнения, свързан с появата на този литературен жанр, би могъл да бъде преодолян (що се отнася до съвре менници) при наличие на необходима култура и толерантност от страна на изследователя, които да не позволят публикуването на любопитни, но не необходими подробности. Написването на книга за жизнения и творчески път на поетеса като Дора Габе е задача, която изисква художествено ориентиране в многообемен фактически материал, познаване на обществено-политическата действителност и литературните влияния, кръ стосали се в една изтънчена лирическа натура и резонирали с различни височини. От друга страна, за свързването на всичко събрано и проучено е необходима не само ерудиция и талант, но и дълбочина на философското мислене и проникване, за да се достигне до обяснението на видими неща и явления, които изглеждат на пръв поглед причудливи. Трябва да отбележа, че при Иван Сарандев всички тези предварителни условия отдавна са се срещнали и няколкогодишната му работа даде като резултат една наистина богата книга; и като художествена илюстрация на 162 един интересен живот, и като психологическо докосване до една странна творческа лич ност, и най-важното - като цяло. Въпреки че е установено разглеждането на дадена книга да започва от началото, аз ще започна от края, или по-точно ще взема като начало част от заключителните думи на Сарандев: „Не са поетическа метафора думите „Откакто се родих, на всички поколения връстница станах", а факт от нейната жи тейска и творческа биография. Но да бъдеш връстница на поколенията само в календарния смисъл на понятието - това едва ли е основание за високо самочувствие. Едва ли! Не побелелите коси са решителните аргументи в негова полза, а духовната връзка с всички поколения, които са дошли след нея, неизтощимата и дарба да се слива със съв ремието, да го попива с всички сетива и тайници на поетическата си същност - ето къде са според мен основанията за усещането, че е „станала безсмъртна". Не съм далеч от мисълта, че вечната мла дост" е не само доминиращ мотив в поезията на Дора Габе, но и подчиняващ принцип в изследователската дейност на Иван Сарандев, довеждащ безусловно до една от найхарактерните черти на поетическото усещане, а именно вживяването и вчувствуването. В литературната практика принципите: какво пишеш и как пишеш - са неразривно свързани, но въпреки това малко творци биха могли да се похвалят с умелото им съгласуване. Дора Габе е от авторите, надарени с чудесната способност за превъплъщение, свидетелство за което е широкият диапазон на творчеството и, включващо произведения за най-малките; преводачески, обществена и културно-просветна дейност; и достигащо своя неочакван връх в умъдрялата интимна лирика. Започнал книгата си по общоприетия начин на изложение на събития и отбелязване на факти, нещо неизбежно при писането на подобна творба, Иван Сарандев много скоро изоставя обективното, но натежаващо описание, за да даде простор на фантазията и широта на погледа си. Това естествено уве личава не само четивността на книгата, но най-вече нейната художествена стойност като самостоятелно произведение. Акцентуването на авторовата мисъл върху определящи жизнени моменти в цялостното развитие на изложението убедително доказва детайлно познаване на житейския и творчески път на поетесата. И това, че ни предлага своето виждане за нещо проучено и опознато, е безспорно немалък плюс в неговата художе ствена характеристика. Благодарение на богатите асоциативни и комбинативни възмож ности на човешката мисъл налице са неочак вани и разнопосочни, но не и безцелни скокове в литературното поле, които предпазват интереса от претоварване посредством малко художествено отклонение.

Има поети, които времето в шеметния си бяг несправедливо осъжда на забвение. А достатъчно е да се раздуха пепелта от жаравата и техните стихове заблестяват с висока идейна чистота и първична сила. Такова е творчеството на сравнително малко известния пролетарски поет и революционер Васил Карагьозов - бунтаря, мъченика, нежния лирик. Мястото му в пантеона на нашата национална поезия определя убедително и страстно Тодор Павлов в предговора на Карагьозовите избрани произведения: „Антивоенното творчество на Васил Карагьозов запълва една празнина в представите ни за нащата пролетарска поезия между Задача на нашата литературна критика е правилно да оцени този най-богат и идейно углъбен период от творчеството на поета. "1 С изследователска страст Иван Сарандев разгръща в книгата си „Живот се дава за живот" страници от все още неоцененото по достойнство творчество на пролетарския поет и революционер. Чувствува се ясно - Сарандев не може да пише спокойно за един необикновен живот, родил старинно обагре ните стихове, трогващите писма до съпру гата, записките от фронтовия дневник. Авторът черпи от неизвестни досега извори - непубликувания и неизследван архив на поета, съхраняван засега от сина му инж. Георги Карагьозов. С присъщата си прецизност Сарандев прави нов прочит на стихосбирките „Пролетарски песни" (1908) и „Отронени листа" (1912). Със зрял идеен поглед и изострена поетическа интуиция Карагьозов съзира надигането на пролетариата в стихотворението „Синът на Ваала“. Сарандев умело обобщава лирическия герой от класата на онеправданите в стихотворенията „Глад“, „Народният учител“, „Подземен бунт". .. Авторът прави внимателен паралел в поетичното развитие на Димитър Полянов и Васил Карагьозов и доказва оригиналността и отликата в техните образни стилови похвати. В стихотворението си „Кокичета" Полянов пише: Аз знам, ще дойдат майстори, артисти, поети вдъхновени и творци - но вашта горда слава е, че вий сте на новий свят най-първите певци! Карагьозов напълно споделя участта на „най-първите певци“. С присъщите морални добродетели на един истински пролетарски поет той пише на Иванка Манчева: „Научавам се, от друга страна, че в Бургас „Пролетарските песни" били обърнати наопаки от декламиране, също в Сливен и други градове. Аз си обяснявам това не с художествеността на тия песни, защото те са до голяма степен наивни, но с липсата на литература от подобен род."

Необходимо ли е с дълъг увод из исто- рията на литературното анкетиране да до- казваме всеизвестното - че у нас то има високи и незаменими образци, но няма традиция; че направеното от Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев стои като тъжен укор към нас - колко големи писатели отнесоха в гроба своите изповеди! Не говоря за творци, изминали жизнения си път, преди съвременниците да схванат истинската величина на таланта им, като Дебелянов Вапцаров, Пеньо Пенев и др. Но Елин Пелин живя повече от Йовков, ала ня маше своя" Спиридон Казанджиев; пред очите ни си отидоха Димитър Димов, Талев, Фурнаджиев... прекъсвам изброяването, за- щото би могло да ни отчае - пропуснатото в тази област не се наваксва. Припомням общоизвестното, защото в тази светлина можем да оценим значението на новата поредица „Литературни анкети". Нейната цел е да направи онова, което не бе по силите на отделни ентусиасти - да спомена само Атанас Свиленов: да обхване всички видни съвременни писатели, както и да из- дири из архивите анкети с онези, чието слово вече не можем да чуем. (Например предстои да излезе анкета с Теодор Траянов.) В същ- ност едва ли бихме могли сега да схванем истинската стойност на тази поредица - лите- ратурната анкета е особено щастлив“ жанр, чиято ценност расте с времето. Излезлите досега две книги не са достатъчни за една обобщена преценка на поредицата. Затова, преди да се спра на тях, бих искал бегло да засегна два въпроса с принципно значение. Първият от тях е за същността на литературната анкета. В какво е нейната ценност? Не ще и дума, в това, че те са .... .. нищо не заменими източници както на документални свидетелства, а така също и на автентични указания за естетическите им (на творците - б. м.) вкусове, мнения, характе ристики на лица и събития, литературни и граждански позиции", както е казано в предговора на редколегията към първата книга от поре дицата („Емилиян Станев", с. 5) Тоест анкетите са ценни с богатия фактически материал. Но тук се налага едно уточнение какъв фактически материал? Въпросът е много важен както за възприемането на анкетите (а някои реакции на отделни литератори показват, че те не са наясно именно за това), така и с оглед работата на анкетьора. Нямам възможност да се разпростирам, но бих искал да отбележа, че когато става дума за биографични данни, които се съдържат в архивни източници, аз не бих гласувал пълно доверие на анкетата. Човешката памет лъже - не говоря само за грубите грешки и „бели петна", но и за неволните изопачавания, когато под патината на времето човек смесва - малко или много - онова, което ебило, с онова, което би желал да бъде. Затова и анкетата се насочва към индивидуалното възприятие на събитията. Кога писателят е завършил гимназия при мерно, може лесно да се провери, особено за творци от по-ново време. Но с какво е за помнил той ученическите си години, какво са формирали те у него — можем да научим само от писателя. Какви са промените в редакциите на дадено произведение, е лесно да се установи, трябва „само" добросъвестност и труд. Но от какво са продиктувани тези промени (въпреки че се случват и разминавания между намерение и резултат) - това ще ни каже творецът. Тази двойственост" на жанра личи и в друга сфера. Безспорно в анкетата намират дискурсивен израз обществено-политиче ските, естетическите и пр. възгледи на твореца. Но по същество те винаги са победни от въплъщението им в творчеството му (ако става дума за истински творец). Изглежда парадоксално, че в тази толкова суверенна област - та кой може да ни разкрие разбиранията на един човек освен самия той - може да има подобно разграничение. Да, но това е творец, който в произведенията си по правило „знае“ повече, отколкото като личност. Нека си припомним само Лениновата оценка за творчеството на Толстой.

В света на „Старопланински легенди" се появи в момент на всеобщо научно оживление около творчеството на Йордан Йовков. Хвър ляйки светлина и върху интимните дълбочини на художника, и към широкото поле на българското литературно развитие, тя отговаря на редица въпроси във връзка с този шедьовър в българската белетристика. Отдавна е отбелязвано особеното място, което „Старопланински легенди“ заемат в све та на Йордан Йовков. В студии и моногра фични изследвания се отчита, че те се открояват по-самотни сред останалите му творби. Наложително еда се установят причините за това - доколко те се коренят в личните предпочитания на твореца и доколко - в предпоставки извън него. „В света на „Старопланински легенди" отговаря изчерпателно на въпроса, като свързва появата на сборника както с духовната и творческата биография на Йовков, така и с нуждите на изкуст вото ни в един тежък момент за България. Носталгичната горест на писателя в Румъния, теж кият живот на семейството му, тъгата по изгубената родна Добруджа, дълбоката покруса от войните, сами по себе си всестранно анализи рани, са посочени само като част от причините, извикали на живот тази книга. Наред с тях, а може би и повече от тях Иван Сарандев разкрива и изискванията на литературата ни В момента - да се отговори на належаща национална потребност, да се потърсят ориентир и опори за помръкналия дух на нацията след войните, да се съживи представата за нейното някогашно величие и в него да се потърсят заложби за настоящето и перспективи за бъдещето. Изследването поставя „Старопланински легенди" не само на гребена на авторовото развитие - вдъхновението на пи сателя е издигнато още по-високо от конкрет ните стимули на времето. Епохата въздига, „усамотява и откроява тази книга сред дру гите Йовкови творби, които инак не и отстъпват по въздействие и качества. Заслуга на Иван Сарандев е, че у този толкова улегнал и дори консервативен в житейските си навици и някои разбирания човек откри неподозирано чувстви телния към нуждите на съвременността художник.