Творческият

Какви основни изводи правите от своя досегашен творчески път? - Без да гледам несериозно на въпроса, мога да кажа, че когато един писател е изтезавал невинната бяла хартия близо шест десетилетия, сигурно в кошницата на литературата е паднало нещо, което би дало повод на хората да кажат две хубави думи за него. Първо - възрастта - тя има две страни. Едната е, че в по-голямата си част животът е отминал и в нея са останали много от радостите и хубавите чувства, творческите възторзи, впечатленията на младостта, до деня, когато човек трябва да си направи равносметка и да види какво му остава занапред. И тогава разбира - и това е втората страна - че твърде много неща не е завършил и съжалява, че може би няма да ги завърши. - Какво собствено влагате в първата част и какво във втората? - Реката на живота преминава пред нас, преминава стихийно, но малцина се вглеждат в хилядите особености, нюанси, краски, в земната и небесна действителност, в съществуванието на хората и тяхната борба за самоизграждането им като личности, в опознаване пружините на общественото развитие. Без някакъв тласък обаче, без случайно и неочаквано съвпадение на обстоятелствата, подобно на описаното от ЖанЖак Русо пробуждане на съзнанието му за многообразието и красотата на света, не е възможно насочването на човешкия дух към извора на Творчеството. - Може би това е закономерно явление, но как то се е отразило във Вашето творчество? - Аз се връщам мислено назад, за да черпя примери за влиянието на живота (в най-широк смисъл) върху развитието на цяла редица писатели, от затворения свят на индивидуализма към широкия кръгозор на жизнените явления, на страданията и човешките драми, на борбата на хората за по-добър живот, за да спомня моя личен опит по този въпрос. Този опит обхваща периода от 1905 година до наше време. - Вие поставяте ударението върху действителността, като че тя е, която прави писателя ? - Често се случва, че събитията на историческия живот дейст вуват върху писателя в една или друга посока и ако той не е подготвен да разкрие техния смисъл, едва ли би могъл да намери своя творчески път. Подобни колебания разкриваме у мнозина писатели, които или ги задържат в руслото на традицията и консерватизма, или им разкриват широк път към висините на своята епоха.

Виждал съм десетки снимки, на които са те двамата - Никола Вапцаров Антон Попов. Поразителното в тях обаче не идва от количеството, а от осо беното лъчение, излизащо от лицата, очите, позите им, та даже от предметите, които ги обкръжават. Не зная доколко известна е онази фотография, дето ги показва допрели глави и легнали на някаква морава. Или друга една, правена на маса, в ресторант: Вапцаров е с лице към обектива, а Антон Попов - профил. Вглеждайки се в тях, както и в другите, тия с небрежно нахлупените шапки и разветите палта, крачещи по улицата и смеещи се, не можем да не си кажем, че двамата мъже там не са просто случайни познати, не са само прия тели, а ги свързва някаква тяхна си магия и тайна, която те за нищо на света няма да издадат. Не мога да мотивирам това си усещане, нито мога да дам име на тайната. Самият аз, подобно на мнозина, доскоро не бях чел поемата „Слу шай, фронт!" на А. Попов и по въпроса за творчеството му споделях общото мнение, че е на равнището на младежките опити, с всичката им полагаща се за случая неопитност, наивна откровеност, дори подражателност. Колко наедро съм разсъждавал, се убедих едва след като взех в ръцете си книжката. Онова, което прочетох, съединено с всичко видяно, четено и чуто преди, бе достатъчно да ме убеди, че за Никола Вапцаров и за Антон Попов е казано далеч по-малко от необходимото. За Вапцаров са изписани хиляди страници, докато посветеното на А. Попов е доста по-скромно. Към двамата заедно обаче, към духовната и творче ска цялост, която окръглят, сме несправедливо пестеливи. Епизоди от дружбата им естествено нахлуват в спомените на Вапцарови съвременници, фигурите им стоят редом в публицистично-документални книги („Гарнизонното стрелбище" на Н. Христозов, „Шестимата от дело 585/1942" на Ст. Коларов), мяркат се в есеистични публикации из печата. Фактите, изнесени в тях, са важни, изводите са интересни, ала за жалост не излизат извън познатия ни и изчерпващ се вече събитийно-поведенчески ракурс. А разгадката на това невероятно интелектуално родство се таи някъде между биографичните податки и поетичния тайнопис, между делничното общо битие и взаимовъзпламеняващото творческо избухване, тя е в динамичното равновесие между две еднакви идео1 Наскоро от Росица Босева научих, че между тях двамата е съществувал нещо като таен език. Една от любимите им фрази, чието символично значение не е доизяснено, била, пистолетная дивизия". В пълния си вид поемата „Слушай, фронт!" излезе през 1983 г. в Издателство „Български писател". 29 логии и различни, но прекрасно разбиращи се психики. Продължавайки в тоя дух, трябва да припомня, че по-младият А. Попов сякаш е огледалният образ на Вапцаров, че той е ученикът, който въпреки кралимарковския си вид сякаш стои в сянката на иначе поприведения огняроинтелигент. Но да не за бравяме Вапцаровата роля. Той никога не би използувал предимствата си, за да командува и наставлява, още по-малко пък болезнено чувствителният А. Попов би изтърпял подобно насилие над себе си. По-възрастният е този, който деликатно стопява дистанцията и внушава абсолютното равенство помежду им, пак той всячески се стреми да тласне нагоре самочувствието на грубоватия наглед, а всъщност притеснителен и серафически нежен негов приятел. И няма съмнение, че под такова оплодяващо въздействие у А. Попов са се освободили скритите сили на таланта му, излязъл е от обвивката си и се е родил за живот още един поет.