Попов

Първата книга, която издава писателят Васил Попов, е озаглавена кратко и непретенциозно „Разкази“ (1959). Тя не поражда сърдечно посрещане от страна на литературната критика. Наистина, в нея не всичко е равностойно, както в повечето случаи става с цялостната дебютна творческа изява, но има нещо, което би трябвало да ни накара да погледнем зад схематичното подреждане на художествените ценности, за да можем да посочим повече чрез интуицията си, откол кото с конкретната фактологична доказателственост скритите тенденции на бъ дещото творческо развитие. Сега е далеч по-лесно, когато е излязла и последната му до този момент книга „Самолет от Цюрих" (1980), когато имат свое самостоятелно литературно битие романите: „Времето на героя“ и „Низината", сборникът с разкази „Корените". И така, щом като днес ни се налага да осмислим значимото в повече от двадесетгодишното творческо присъствие на Васил Попов в съвременната ни бъл гарска проза, то ние не трябва да пропускаме, че в своята първа книга писателят ще загатне без поза, но в същото време, категорично, че голямата му творческа цел ще бъде свързана с постигането на дълбокия вътрешен катаклизъм в човешката душевност, където рефлектират обществено-историческите промени в съв ременната действителност. Ето например в разказите от втората му книга „Човекът и земята“ вече отсъствува опосредованото отношение на автора към сюжета, действителността вече се е превърнала в лични преживявания и чувства, в индивидуален творчески опит, в художествени обобщения. Тук писателят ще постави и един от главните конфликти в бъдещото си развитие - социалистическото осъвременяване на българина", както сполучливо ще го формулира рано починалият литературен критик Цветан Стоянов. И наистина без всякаква идейна преднамереност в разказа „Спокойствие“ се появява образът на повале ното от трактора дърво с корени, които стърчат в небето. В многопосочния художествен подтекст на този образ се съдържа творческата тенденция на философско-психологическото осмисляне на социалните и нравствените процеси в българското село като следствие от социалистическите преобразования. В търсенето и постигането на изконната връзка човек - земя, човек - общество семантиката на съществителното „корени“ ще придобива все по-богат художествен подтекст, ще служи за вътрешна връзка между отделните белетристични Книги на Васил Попов.

Виждал съм десетки снимки, на които са те двамата - Никола Вапцаров Антон Попов. Поразителното в тях обаче не идва от количеството, а от осо беното лъчение, излизащо от лицата, очите, позите им, та даже от предметите, които ги обкръжават. Не зная доколко известна е онази фотография, дето ги показва допрели глави и легнали на някаква морава. Или друга една, правена на маса, в ресторант: Вапцаров е с лице към обектива, а Антон Попов - профил. Вглеждайки се в тях, както и в другите, тия с небрежно нахлупените шапки и разветите палта, крачещи по улицата и смеещи се, не можем да не си кажем, че двамата мъже там не са просто случайни познати, не са само прия тели, а ги свързва някаква тяхна си магия и тайна, която те за нищо на света няма да издадат. Не мога да мотивирам това си усещане, нито мога да дам име на тайната. Самият аз, подобно на мнозина, доскоро не бях чел поемата „Слу шай, фронт!" на А. Попов и по въпроса за творчеството му споделях общото мнение, че е на равнището на младежките опити, с всичката им полагаща се за случая неопитност, наивна откровеност, дори подражателност. Колко наедро съм разсъждавал, се убедих едва след като взех в ръцете си книжката. Онова, което прочетох, съединено с всичко видяно, четено и чуто преди, бе достатъчно да ме убеди, че за Никола Вапцаров и за Антон Попов е казано далеч по-малко от необходимото. За Вапцаров са изписани хиляди страници, докато посветеното на А. Попов е доста по-скромно. Към двамата заедно обаче, към духовната и творче ска цялост, която окръглят, сме несправедливо пестеливи. Епизоди от дружбата им естествено нахлуват в спомените на Вапцарови съвременници, фигурите им стоят редом в публицистично-документални книги („Гарнизонното стрелбище" на Н. Христозов, „Шестимата от дело 585/1942" на Ст. Коларов), мяркат се в есеистични публикации из печата. Фактите, изнесени в тях, са важни, изводите са интересни, ала за жалост не излизат извън познатия ни и изчерпващ се вече събитийно-поведенчески ракурс. А разгадката на това невероятно интелектуално родство се таи някъде между биографичните податки и поетичния тайнопис, между делничното общо битие и взаимовъзпламеняващото творческо избухване, тя е в динамичното равновесие между две еднакви идео1 Наскоро от Росица Босева научих, че между тях двамата е съществувал нещо като таен език. Една от любимите им фрази, чието символично значение не е доизяснено, била, пистолетная дивизия". В пълния си вид поемата „Слушай, фронт!" излезе през 1983 г. в Издателство „Български писател". 29 логии и различни, но прекрасно разбиращи се психики. Продължавайки в тоя дух, трябва да припомня, че по-младият А. Попов сякаш е огледалният образ на Вапцаров, че той е ученикът, който въпреки кралимарковския си вид сякаш стои в сянката на иначе поприведения огняроинтелигент. Но да не за бравяме Вапцаровата роля. Той никога не би използувал предимствата си, за да командува и наставлява, още по-малко пък болезнено чувствителният А. Попов би изтърпял подобно насилие над себе си. По-възрастният е този, който деликатно стопява дистанцията и внушава абсолютното равенство помежду им, пак той всячески се стреми да тласне нагоре самочувствието на грубоватия наглед, а всъщност притеснителен и серафически нежен негов приятел. И няма съмнение, че под такова оплодяващо въздействие у А. Попов са се освободили скритите сили на таланта му, излязъл е от обвивката си и се е родил за живот още един поет.