Българо-скандинавски литературни взаимоотношения

Българската творческа интелигенция винаги е търсела възможност да обшува - пряко или косвено, с големите европейски писатели, мислители, с хората на науката и културата. Още от епохата на националното ни възраж дане книжовници и общественици са съзнавали тази необходимост и са полагали много усилия, за да влязат в контакт и се сродят с духовния живот на свобод ните народи. Бидейки всеотдайни радетели за създаване на своя национална литература и култура, те са били същевременно и възторжени поклонници ценители на световната литература и култура. И още тогава, в условията едно тотално чуждо потисничество, видният български патриот и критик Нешо Бончев ще напише през 1873 г. своята уникална статия - Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им. По своята теоретическа, методологическа, конкретно-историческа насоченост тая статия сякаш представлява синтез на размисли и прозрения на цялото поколение възрожденски писатели и революционни дейци. на Това съзнание ще се разширява и угльбява в следосвобожденската науч на и художествена интелигенция, за да намери своя най-пълен израз в дей ността на проф. Ив. Шишманов - възторжен и компетентен строител на националната ни наука и култура. С рядка ерудиция и настойчивост десетилетия на ред той работи за сродяване на новите поколения с историческото развитие и съвременното състояние на европейските, а и на световните литератури. Наред със своите научни изследвания и университетски преподавания Шишманов търси всяка възможност да установи и лични контакти със съвре менни литератори и културни дейци от различни страни, уверен, че близкото, непосредното опознаване на човека дава възможност да бъдат разбрани подобре и делото му, мисловността му, цялата му душевност. А, от друга страна, да привлече вниманието им към българската историческа съдбовност и съвре менни тежнения. И наистина много и много са личните познанства на нашия учен патриот и хуманист с чуждестранни представители на научната, художе ствената, обществената мисъл. В резултат на тия познанства днес ние разпо лагаме с една удивително богата кореспонденция, извънредно интересна показателна за ония въпроси, които са вълнували европейската научна и ху * Бел. ред. Включените тук статии са изнесени като доклади на Третия българо-сканди навски симпозиум - 20-27 септември 1985 г. във Варна. 106 дожествена интелигенция, за научната и социално-нравствената проблематика на времето. Със своите човешки качества и научна ерудиция, с безкрайния си хуманизъм и демократизъм Шишманов е печелил доверието и уважението на своите събеседници, а е печелил и приятели на България, пробуждал е интереси към нейната древна и нова култура.

Безспорно и трайно е влиянието, което скандинавската литература е оказ вала върху духовния ни и литературен живот през първите десетилетия ХХ век. Нашата интелигенция носеше в себе си наред с класиците на руската и европейската литература, наред с имената на Горки и Смирненски и романтич ната атмосфера на Хамсун и Стриндберг, духовното бунтарство и неспокойствие на драмите на Ибсен; в душите ни пееха горите и ветровете на Селма Лагер- льоф; романът на Зудерман „Госпожа Грижа" асоциираше със заглавието стихотворението „Грижа" на Д. Дебелянов, а през суровите дни на войната Дебелянов сравняваше стиховете си и своята самотна орис със съдбата Нилс Люне на Якобсен. на на Големите обществени преломи, сблъсъкът на епохите създаваше в нашия Литературен живот жажда за нови духовни, идейни и художествени измерения, стремеж за изравняване с големите завоевания на европейската литература. Промяната на литературните конвенции изостряше вкуса към новото и непоз натото, станало основен принцип в естетиката на Бодлер и основоположниците на европейския символизъм. Това ново идваше с потребностите на личността от разширяване на духовните кръгозори, с необходимостта да намери своето място веред обществените и социалните катаклизми на обществото, да се обо соби спрямо буржоазно-еснафската действителност и общество, да извоюва своите духовни терени. на Художествените завоевания на българския символизъм са свързани със съществени трансформации както на художествените конвенции на времето, така и с редица основни промени в статута на личността. Борбата срещу натурализма и позитивизма, срещу миметичния модел и стремежът за създаване нов, креативен модел, с господство на личността, по законите на духовната художествената правда, с решителен превес на субекта над обекта - изменяше основите на художественото изображение. И Промени се конструкцията на поетичната личност, на лирическия субект. Трагично окъпана душевност, чувство за оковани полети и безплодни, обречени сражения се сблъскват в тая поезия и се конкретизират с едно ренесансово чув ство за възобновяване на духовните права на личността като форма на продъл жение на духовните устои и просветителско-демократичните, волево-целенасо- чени и по същество дълбоко жизнеутвърдителни индивидуалистични идеи на Пенчо Славейков. Проблемът за личността, за нейния бунт срещу установения модел на света, проблемът за духовната консолидация на личността спрямо обществото, спрямо законите на всемира и спрямо самата себе си е основен, най-общ проблем в символистичното творчество на Яворов, в поезията на Л. Стоянов и Т. 118 Траянов, в първите разкази на Н. Райнов. Проблемът за личността у Дебелянов заживява плътно със своите социални измерения. Търсенето на безличностни художествени форми е един сигнал в нашата символистична поезия, че и в най- дълбоко личните вълнения поетът достига до художествена обективизация, че в обвинителните корелати на своето „аз" той се стреми да издигне индивидуа листичното до по-общи духовни категории.

Темата е многоаспектна. Тя предполага изясняване на въпроси, свързани с отношението на културната ни общественост и на мнозина български писате ли към големия норвежки и световен писател, анализиране на влиянието, което той е оказал, анализиране на преводите у нас. Специална задача би било да се характеризират рецензиите и статиите за делото му. Тук ще засегна само някои страни на тези сложни и многообразни въпроси с цел да покажа какво голямо, невероятно влияние е имал върху творческите среди у нас Кнут Хамсун, с какъв пиетет са се отнасяли към него преди Втората световна война. Това е интересно като феномен - неслучайно някои говорят за създаден през определено време култ към творчеството на Хамсун, а след някои трагични обстоятелства, свързани с политически позиции на писателя по време на Втората световна война - за развенчаване на култа. Подтик да се насоча към темата ми даде един разговор с изтъкнатия съвременен белетрист Андрей Гуляшки. В творческа анкета той ми каза следното: „За мен Хамсун е един от най-големите майстори на поетиката на романа. Той е внесъл много нови неща, открил е някои нови елементи, с които постига както характеристика на героите, така и обобщена представа за средата и атмосферата, в която се развива действието. Като всеки майстор не може да му се подражава, той не може да има следовници. Неговите открития са оригинални, но си остават само негови. Като всеки скъпоценен камък той не може да бъде дублиран. Хамсун откри в областта на поетиката втория план и подтекста - той превърна подводното течение на действието в основно течение. Хамсун оказа много голямо влияние върху нашата интелигенция от 20-те и 30-те години на нашия век със своя хуманизъм, с косвеното разобличение грозотата на капиталистическата действителност. В това отношение „Глад" е пример. Бидейки обаче ограничен в своята класова нагласа, той не можа да намери правилния път от безизходицата, но доказа тази безизходица с търсенето на красотата в самия живот. Той положи един път, който по-скоро говори за отрицателните страни на действителността, отколкото е позитивен пример за пътя на човечеството. Хамсун е един от моите учители по отношение на сталистиката. Аз винаги съм мислил, че той може да бъде учител по стилистика на всички белетристи, независимо от това, в какви стадии на развитие се намират; дори по отношение употребата на местоимения, с акцентуването върху някои от тях, той е внесъл нови неща в поетиката. Романите „Глад“, „Мистерии“, „Виктория" са в световната съкровищница на литературата. Хамсун е един от най-големите художници на природата, на 8 Литературна мисъл, ки. 2 113 гората - изображението му е истинска магия. Сега има още по-голяма нужда да бъде издаван. Крайно време е у нас да излезе пълно издание на съчиненията му - и днес те ще учат и ще вълнуват. Тази висока оценка у нас се споделя от мнозина писатели от по-възрастното поколение. Самият аз още като ученик съм чел произведенията на Хамсун и те дълбоко са ме вълнували, затова възхищението на Андрей Гуляшки не ми изглежда странно.

В българската символистика има една микротема, неразработвана досега от наши изследователи - Дебелянов и Якобсен. Темата е подсказана от пър вия куплет на заключителното стихотворение от краткия поетически цикъл на Д. Дебелянов „Под сурдинка" (сп. „Звено“, I, 1914, кн. 4-5): Живях в заключени простори, в неумолима пустота и в мойта повест се повтори на някой Люне повестта. Значимостта на съпоставимата тема за Дебелянов и Якобсен е предопре делена от обстоятелството, че двамата писатели се нареждат сред най-значителните представители на българския и на датския модернизъм. Йенс Петер Якобсен (1847-1884) е един от обновителите на датската художествена проза през 70-те години на XIX в. с романите си „Мария Грубе" (1876) и „Нилс Люне" (1880). В своята студия, посветена на писателя, големият датски критик Георг Брандес с основание пише: „Това е големият колорист на съвременната ни проза. Сигурно никой преди него в северните литератури не е рисувал с думи така. Езикът му е наситен с багри. Стилът му предста влява симфония от цветове. Той е най-задушевният и най-поетичният самобитен творец в нашата проза. 1 Димчо Дебелянов (1887—1916) е безспорно една от най-значителните фигури в българския символизъм, а и в националната ни поезия от началото на столетието. Загинал през Първата световна война на 29-годишна възраст, приживе той не успява да издаде самостоятелна книга, но след преждевременната му смърт славата му на поет неизменно расте и между двете световни войни той вече е признат за един от най-големите български лирици. Значимостта на метафората, употребена от Дебелянов, се предопределя от факта, че в цитирания куплет поетът уподобява живота си на съдбата на литературния герой, създаден от Якобсен в романа му „Нилс Люне". Това свиде телствува, че в началото на ХХ век Якобсеновият герой все още е бил ши роко популярен в Европа и споменаването му веднага е пробуждало желаната асоциация. В българските академични издания упоменаването на героя се тълкува по следния начин: „Нилс Люне -тип на несретник - е герой на едноименния роман от датския писател Йенс Петер Якобсен. Няма съмнение, че романът 1 Георг Бранде с. Литературата на XIX век. С., 1980, с. 133. * Димчо Дебеляно в. Съчинения в два тома. Т. І. С., 1968, с. 334. 127 е бил популярен в средите на българските символисти от началото на столетие то. За това е допринесло и българското издание на романа в превод от френски език, дело на В. Д. Юруков. Пълното заглавие гласи: „Нилс Люне (Между живота и бляна)", като романът се е появил в пловдивската поредица „Мозай ка от знаменити съвременни романи" между 1908-1914 г. За съжаление никъде в това първо и единствено на български език издание не е отбелязана годината на отпечатването, а поради това, че изданието е препревод, много от имената на героите са предадени на български неправилно.