Пловдив

Комитетът за класически проучвания Ейрене (Мир), учреден от академиите на социалистическите страни по покана на българския комитет при Н РБ, устрои тази пролет Шестата си международна конференция в Пловдив. На конференцията се събраха много гости от чужбина, специа листи в различни области на науката за класическата древност. Те бяха очаровани, че заседават в град, който въпреки силно биещия пулс на социалистическата индустрия е запазил като хилядолетни свидетели на своето минало следи от тракийската, гръцката и римската култура, а в Археологическия си музей съхранява уникалното и прочуто по цял свят златно съкровище от Панагюрище. Всички чуж денци без съмнение са отнесли в своята родина най-възторжени впечатления и от новия живот тук и от старото ухание, което се носеше от античността. Организационният комитет на конференцията, начело със своя председател акад. Вл. Георгиев бе попаднал на отличната идея да назове заседателните зали на отделните секции в хотела с четирите стари имена на Пловдив: Пулпудева, Филипополис, Евмолпиада и Тримонциум. Заседанията започнаха на 24 и продъл жиха до 29 април 1962 година. Тук българските лингвисти, историци, литератори и археолози се срещнаха с изтъкнати свои колеги от СССР, Унгария, Румъния, Чехословакия, Полша, ГДР и Югославия. Като гости присъствуваха и двама западни учени - Пиер шантрен, председател на Френската академия за надписи и литература и Роналд Сайм (Англия), генерален секретар на международния съвет по фи- лософия и хуманитарни науки към ЮНЕС- ко.

В Известия на Института за българска литература при БАН, кн. ХІ 1961 г., Ст. Попвасилев публикува шест писма на К. Величков до д-р К. Кръстев, считайки, че те са единстве ните запазени от обширната им преписка. Оказа се, че в Научния архив при БАН, фонд 47, арх. ед. 247 се съхраняват още шестнадесет писма, които не само свидетелствуват за връзката между тях, но и разкриват интересни страни от творческата биография на писателя. През последните години на емигрантството си, прекарани в Цариград (1891-1894), Ве личков се отдава изцяло на литературно творчество. Копнежът по родината и болката от раздялата с близките, тревогите и съмненията, разочарованията и надеждите намират отдушник в стихове и разкази, драми и мемоари, преводи. Още не завършил едно произведение, за почва друго. В турската столица са написани известните „Цариградски сонети“, драмата „Ха дерал", направени са преводите на „Ад“ и „Макбет", довършени са „Писма от Рим". Величков приема на драго сърце поканите за сътрудничество в български литературни списания. Те го импулсират, той се чувствува необходим и полезен.

Със задоволство научих, че старият пловдивски общественик и адвокат Недко Д. Каблешков, братовчед на апостола на българската свобода Тодор Л. Каблешков, ес още запазени умствени и физически сили въпреки преклонната си възраст - 97 години. През 1920 г. той уча ствува много дейно при чествуването на Иван Вазов в Пловдив, по случай неговата 70-годиш нина и 50-годишна писателска дейност. Каблешков е председател на юбилейния комитет и председателствува комисията, която отива в София да покани народния поет да гостува на Плов див. След смъртта му е член на делегацията, която присъствува на погребението, и от името на пловдивското гражданство поднася венец на гроба. Каблешков е и член на комитета, натоварен да постави възпоменателна плоча на Вазовата къща в Пловдив, дето той живее и работи от 1880 до 1886 г. На 28 ноември 1963 г. писах писмо на Недко Каблешков, което изпратих по писателя Йордан Ковачев. Още на следния ден Ковачев ме уведоми, че е предал писмото ми: « Щом си починах от пътя, посетих дядо Недко Каблешков, прочетох и му предадох писмото и устно му обясних твоя почин. Милият старец беше в отлична форма. Недей бави. Защото старостта е коварна и макар да го заварих по-бодър от всякога, не бива да изпуснеш едно голямо име «Каблешков», което звучи достатъчно гордо и е един достоверен източник на материали.» Получих писмо и от Недко Каблешков, което носи дата 1 декември 1963 г. «Моят скъп колега и приятел Йордан Ковачев - пише Каблешков - ми донесе и предаде любезното Ви писмо от 28 ноември т. г. То ми причини голяма радост, като разбрах че Вие привършвате интересна книга за моя покоен незабравим приятел Ив. Вазов и искате да поместите в нея мои спомени за него. Щастлив ще бъда, ако ми дадете възможност в скоро време да стисна ръката Ви, да Ви пожелая пълен успех на прекрасния почин и да допринеса що-годе за преуспяването му.» На 6 декември по обед пристигнах в Пловдив. От гарата отидох направо у дома на моя колега Йордан Ковачев. След като се поразговорихме, той ме заведе при Недко Каблешков на ул. «Н. Гълъбов» № 13. Старият общественик и публицист ни посрещна много сърдечно, готов да ми разкаже всичко, каквото знае за Вазов. Аз бях очарован от неговата любезност и възхитен от бодрия му дух и свежа, бистра памет. Той бе жизнерадостен и разговорлив. Приятно ми бе да беседвам с него. - Кога, къде и кой Ви запозна с Вазов? - го запитах аз. - С народния поет ме запозна министър Стоян Омарчевски, с когото се познавах от порано. По онова време - преди чествуването на Вазов - често посещавах София по общест вена и адвокатска работа. Един ден се отбих да обядвам в Юнион палас. Бях си поръчал «хиоска» мастика с мезе. След няколко минути в ресторанта влязоха заедно Вазов и Омарчевски, който ме заговори и ме представи на народния поет. Аз любезно ги поканих на моята маса и вед нага поръчах и за тях мастика. Когато донесоха мастиката, Омарчевски се усмихна и рече: 103 Бива - Заради нея идвам тук, когато съм по-свободен. си я, много е пивка. Аз бях поласкан, че седях на една маса с патриарха на българската художествена литература. И не скрих голямото си задоволство. Обръщайки се към него, аз му казах: - Господин Вазов, чувствувам се много щастлив, че се запознах с вас. Още от ученическите си години съм се възхищавал от художествените Ви произведения, много от които зная на изуст. Още по време на Априлското въстание пеех песента, написана по Вашето стихотворение «Боят настана». И досега при весело патриотично настроение пея песента «Тих бял Дунав», композирана по Ваш текст. И днес препрочитам с наслада и със сълзи на очи двете стихотво рения за моя незабравим братовчед Тодор Каблешков, сти

The paper provides an interesting recourse to different places and times during Assen Christophorov's life. There is a bitter irony in the voluntarily chosen solitary life in the village of Govedartsy full of the suspicions of the local peasants and the philosophic perception of the life in Belene concentration camp. The complexity of the description of the village is a real reflection of the contradictory and difficult years of 1950s, far away from the religious and political alienation, even full of dislike for the pseudo religious monk's behavior. The author enters the layers of Christophorov's family and personal memories from the heights of his age linking the roots of family history and his own destiny with his childhood perceptions of Old Plovdiv. These are not simply childhood memories but a return of an adult to the social reality of totalitarian times. The paper discovers unexpected relations with the cultural perceptions of Rila mountain and Plovdiv with Vazov, Alvadjiev and Daltchev. In the deep structure of the text we can discover the rich culture and analytical capabilities of Assen Christophorov.