Парнас

Френският изследовател Пиер Мартино поставя романтизма, парнасизма и символизма в една обща традиция. Онова, което свързва тези три близки и същевременно така различни школи, е несъмнено общата естетическа платформа, залегнала в поетиката им: платформата на лар пур лартизма. на Доктрината „изкуството за самото изкуство“, която стои в основата всички изяви на модернизма в художественото творчество, от една страна, засили някои тенденции, залегнали в теорията на консервативния романтизъм, а, от друга страна, школите, които тя оплоди, бяха по своята форма (не толкова по съдържание) антиромантични. Парнасизмът например бе не само рожба на краха на буржоазните революции от 1830 и 1848 г., който доведе на власт Луи Бонапарт и заедно с него вълчия апетит, арогантността и безскрупулността на финансовата олигархия. Парнасизмът има и своите естетически предпоставки. Той бе и закономерна реакция на романтизма - на неговата словесна пищност емоционална разточителност. Произведенията на парнасците са безстрастни и изящни - едно „пасивно отрицание на буржоазната пошлост“. Повечето от тях „забравят бунтарството на романтиците и се затварят в кръга на тънкото естетство" (Голдман). Пластичността на формата, изтънчеността на езика стават определящи качества на парнаската поезия, в чийто кръг влизат освен Готие, Льоконт дьо Лил още Теодор дьо Банвил, Буе, Глатини, Казалис, Диеркс, Катул Мендес, Рикар, Сюли Прюдом, Ередиа и редица други. И така, въпреки че парнасизмът се роди в пелените на романтизма, в много отношения той пародира Юго, Ламартин и Мюсе, защото пледира за по-умерено, „обективно и същевременно изящно изкуство, за една по-голяма естетическа чистота“ - поезията трябва да рисува", да живописва, а не да критикува. Оттам и култът към пластическата красота на художествената форма. В желанието да се описват събитията безстрастно, студено, без да се оценяват, прозира стремежът жизнената и творческата позиция на писателя да остане скрита за окото на читателя, защото според парнасците тя би му пречила да възприеме чистата красота". Започва една безсмислена в същност конкуренция с живописта.

The text traces a not-much-known literary friendship between Lora Karavelova and Petko Yu. Todorov, after Todorov returned from Germany in 1905 and before Lora bound her life with the poet Peyo Yavorov some years later. The fact is that being able to communicate with some of the most respected names in Bulgarian culture, it was Todorov that Lora preferred to share her creative experiences and plans with. She was in a creative upswing after her first publication in the journal Thought, thanked him and wished to share with someone who understood her and who she had confidence in. Lora relied not only on the undisputed literary reputation of her friend, but was also excited by his patience, tolerance and his intimate dedication to everything. Their inherent spiritual aristocracy connected them in a special way too. The literary value of Lora's works is not very high, but she deliberately experimented in various genres. Todorov's editorial intervention in her texts shows his professionalism and desire to preserve the original intent of the author. The article raises questions about the state of Lora Karavelova's literary heritage.