Стойков

Въпросът за отчуждението се обсъжда много живо в съвременната философска, изкуствоведска, социологическа литература. Към него се обръщат романисти и поети, учени и публицисти; буржоазни философи, които открито стоят на антикомунистически позиции или пък други, които търсят път към истината и прогреса: и съвременните ревизионисти, и учените от социалистиче ските страни, отстояващи ясни марксисткоЛенински позиции. В спора между представителите на социалистическата и буржоазната наука по въпросите за отчуждението дадоха принос и някои български учени и писатели. Независимо от пътищата, по които се търсят смисълът и значението на отчужде нието, винаги се изтъква, че понятието за него е анализирано в съвременен смисъл за първи пьт от Маркс в ранните му произ ведения, въпреки че преди него е употребя вано и от други учени. В „Икономическофилософски ръкописи" (1844) e дадено определение ясно, научно издържано и практически приложимо за различните области на знанието. Макар че тези факти са известни, в изследванията от български автори, които бяха посветени на отчуждението, нерядко се излагаха спорни и противоречиви становища, смесваха се различните предпоставки за поя вата на отчуждението, бяха изравнявани по значение отделни негови прояви в капиталистическото общество и при социализма, бяха отъждествявани обективирането, опредметяването с отчуждението. Достатъчно е да си спомним някои статии в сп. „Пламък" или изказвания във вестник „Литературен фронт" (1966, 1967 г.). Особено популярно е смесването на етимологическото значение на думата със значението, което Маркс вложи в понятието, отчуждение". Книгата на Атанас Стойков „Изкуство и отчуждение" има значение на бърз и ясен отговор на основните въпроси, свързани с тълкуването и изучаването на отчуждението, неговия философски смисъл и проявите му в съвременното капиталистическо общество, значението му в изкуството днес. Адресирал книгата си до най-широк кръг читатели, авторът не се стреми да разреши въпросите цялостно, а повече - правилно да ги постави в техния Философски, социологически и естетически смисъл. Книгата не е изчерпателно научно изследване нито по обема на материала, избран по-скоро конспективно, отколкото подробно, нито по тона и характера на изложението, което често излиза от спокойния академичен ритъм, за да се отдаде на директен публицистичен патос.

Написването на фундаментален труд, в който да бъде разгърната и извадена на необходимата научна висота категориалната система на марксистко-ленинската естетика и да бъде извършен философски синтез върху базата на конкретните постижения на Марксисткото изкуствознание, е невъзможно да се осъществи резултатно без достатъчни и разноаспектни проблемни изследвания. В тази насока трябва да търсим значението на книги като „Естетически размишления" от Атанас Стойков. Две са основните достойнства на тази книга: 1. Широк проблемно-тематичен обхват. В изследователското поле на естета попадат голям брой въпроси - от Винкелмановия принос в историята и теорията на изкуството до съвременните модернистични и формалистични явления. 2. Ясна и последователна концептуална система, която може да бъде проследена сигурно, независимо от широкия проблемнотематичен обхват на авторовата мисъл. Конкретният естетически анализ води у Стойков естествено до естетико-теоретичните обобщения. Ще разгледаме проявленията на тези достойнства в книгата и ще направим своите бележки по някои пропуски и спорни въ проси. Атанас Стойков използува един такъв несъмнено интересен факт, какъвто е спорът около изобразеното в „Лаокоон“, за да съ постави разбиранията на Винкелман и Лесинг за живописта. Но авторът дава поскоро критичен портрет или малък очерк за единия и другия и неговата цел не е да разглежда изчерпателно в сравнителен план естетическите възгледи на двамата крупни мислители, което до известна степен обяс нява прибързаността на заключението му, че Лесинг е разбирал по-дълбоко от Винкелман особеностите на изобразителното изкуство. Ако проанализираме внимателно становищата на двамата естети, ще се убе дим, че Лесинг е по-непоследователен от Вин келман, макар че на пръв поглед Лесинговите доводи за изобразяваното в „Лаокоон" преживяване изглеждат по-убеди телни. И двамата изхождат от виждането, че гръцкото изкуство изобразява човека в състояние на душевно спокойствие и уравновесеност, но докато у Винкелман на този идеал е подчинена и използуваната форма на съединяване израза с красотата, Лесинг смята обратно, че законите на съответното изкуство налагат характера на изобразя ваното душевно преживяване. Нима обаче самото съединяване на красотата с израза не се подчинява на такава обемаща катего рия, каквато е идеалът в изкуството? Мисля, че в това не може да има съмнение. Естествено съображенията на Лесинг, засягащи чисто техническата страна на формообразу ването, не могат да бъдат пренебрегнати. Изразно-техническите ограничения обаче никога не са имали предимство в истинското изкуство, иначе не бихме могли да си обяс ним холандската живопис, Веласкес, появата на карикатурата и развитието на изкуството изобщо. Авторът основателно сочи в очерка си за Винкелман редица негови идеи, които би трябвало да получат по-цялостна и задъл бочена разработка от марксистко-ленинската естетика. Да вземем такъв кардинален въпрос, какъвто е въпросът за отношението на изкуството към красотата в природата. „Есте тически размишления" ни дава достатъчно материал за разсъждения и изводи в тази насока, както и за изясняване на някои други естетически проблеми, тясно свързани с посочения. И Винкелман, а след него и Лесинг отстояват правилното разбиране, че красотата в изкуството не представлява пряко подражание на красотата в приро Дата - една теза, която бе разширена и обоснована научно едва от марксистко-ленинската естетика. Авторът дава решителен отпор както на натуралистическите фалшификации на социалистическия реализъм от критици на марксизма като Томас Мънро, така и на опитите да се изпразни от съдър жание самото понятие чрез спекулации в духа на „реализма без брегове" на Роже Га роди. Ученият красноречиво показва доколко превратно тълкуват Лениновите изказвания за изкуството естетите-антикомунисти и по-специално отношението на В. И. Ленин към творчеството на Л. Н. Толстой.