периода

Когато след трагичните септемврийски дни на 1923 г. се издигна дръзко и безстрашно гласът на Гео Милев, мнозина бяха учудени от това. Оня непримирим противник на реализма и екзалтиран защитник на тео рията за „чисто" изкуство, който пропагандираше неуморно модернизма у нас заговори с неподозирана страст против фашизма и реакцията в обще ствения живот, против формализма и безидейността в поезията. Сякаш бе станало чудо, сякаш из пепелищата на народната борба и страдания като митичния феникс се бе родил един съвършено нов творец - революцоинер, демократ, реалист. Всъщност никакво чудо не е ставало. Който изследва цялостно и непосредно идейно-творческия път на поета и подхожда към него без предубеждение, ще забележи, че съществува много по-голяма приемственост между различните периоди от неговото развитие, отколкото това сме признавали по-рано. С гражданска поезия започва пътят Гео, за да завърши пак с нея, но вече на по-високо стъпало, повече оби стрена, насочена в съвременно определено обществено идейно направле ние. " Тия думи на Георги Бакалов съдържат в себе си дълбока истина, много по-дълбока, отколкото дори самият техен автор евключвал в тях. Защото Г. Бакалов има предвид само няколко ранни граждански творби (стихотворението „В тържествен ден", преводите от революционната пое зия, печатани в сп. „Борба"), а ние днес можем да подкрепим същия извод много произведения, които поетът е създавал дори в периода на найкрайните си модернистични C Увлечения.

Тая тема не е нова за българското и съветското сравнително литературознание. Многократно е разработвана в статии и отделните трудове на наши и украински литературоведи. Без да повтарям завоюваното досега от Петко Атанасов, проф. д-р Симеон Русакиев, проф. Стойко Божков, Лиляна Минкова, В. А. Захаржевска, Е. В. Шпилевая и др., тук се прави опит, опи райки се главно на тритомника „Съветската литература в България 1918-1944“, издание на БАН, да се осветлят от по-друг ъгъл проблемите на българо-украинско-руските литературни взаимоотношения в годините между двете световни войни. Няма спор - в тая област не всичко е проучено, събрано и систематизирано, макар по някои въпроси да са постигнати повече или помалко задоволителни решения.

Вземе ли се под внимание слабата романова традиция в България до Втората световна война, то епическата вълна в началото на 50-те години е безспорно един от най-интересните феномени в българското литературно развитие след победата на деветосептемврийската социалистическа революция. За периода 1949- 1956 г. тя е явление от първостепенно значение и характер, определящо до голяма степен профила на тези години. В моето изложение бих искал да залегна някои въпроси повече от методологическо естество, засягащи преди всичко факторите, способствували възникването на епическата вълна, както и взаимоотношението между литературна теория и литературна продукция през разглеждания период. Най-напред две думи за съдържанието на понятието „епическа вълна". При всички разлики в подхода на досегашните изследвания на това явление в България - Тончо Жечев и Боян Ничев го разглеждат в трудовете си предимно във връзка с развитието на българския роман, Симеон Янев го извежда от рамките на отношението лирично начало - епично начало в прозата след Девети септември, а Светлозар Игов го обсъжда на основата на жанровата динамика на цялостния литературен процес от миналия век насам - у всички изследователи се наблюдава тенденцията под „епическа вълна" да не се разбира само едно жанрово явление, свързано с щурма на романа" в началото на 50-те години, а преди всичко времето на изявено доминиране на обективно-епичното като изказ и художествено светоотношение на писателите над субективно-лиричното, един феномен, който, намирайки своя най-ярък израз в разгръщането на българския епически роман, не остава ограничен само върху този жанр и само върху прозата, а засяга и другите литературни родове, цялата литература. Аз не само че се присъединявам към това разбиране, но и смятам, че едно такова по-разширено - засягащо не само жанровото развитие на романа, а и цялата литературна продукция - схващане на понятието епическа вълна" е от принципна важност не само за изясняване на нейната същност, но и за издирване и определяне на факторите, които я обуславят. Явно те не са свързани само с вътрешните закономерности на развитието на българския роман и на българската проза, а са и от характер, засягащ цялото литературно развитие. Такива фактори без съмнение са: 1. Победата на деветосептемврийската революция като акт с огромно историческо значение, с който започва преходът на България от капитализма към соци ализма;

За да се разбере огромното влияние, което Петьофи оказва върху различни художествени направления и периоди на българската литература, е необходимо да се вземе пред вид своеоб разието на художествения свят на поета, цялото богатство от идеи, характеризиращи облика на чуждия творец. Сред тези разнородни и в същото време обединени от едно основно звено - любов и свобода - идеи, се открояват основните идейно-естетически черти, с които Петьофи прониква в България: І. Революционна романтика. 2. Универсализъм. 3. Проблема за героя, с очи, отворени за злините в обществото и воюващ за тържеството на свои те идеи. И трите проблема определят същината на творбите, които стоят в центъра на нашето вни мание - стихотворенията „Лудият“ и „Едничка мисъл ме тревожи..." и поемата „Апостолът". Всички те ни насочват към романтичните течения на епохата и измежду немалкото преводи на стихотворните творби на художника имат най-голямо значение за българския духовен живот. Нямаме за цел да изследваме цялостната рецепция на поета, а само проникването на онези представителни и значителни от гледна точка на българската литература творби, които очертават върховните моменти при възприемането на Петьофи у нас. Това са моменти, когато поезията на Петьофи прозвучава в съотвествие с патриотично-демократичната линия в нашата литература; с пропагандаторските цели на революцията; изразява ситуацията на прелома между двете епохи, с рязко повишения интерес към модерната душевност и общочовешкото у човека; с размирните дни на 1923 г., когато името на Петьофи определено се свързва с политическите цели на времето и оказва непосредно въздействие върху раволюционните маси; и края на 30-те и началото на 40-те години, когато поради причини от идеологическо естество се на блюдава известен спад в художествената рецепция на поета. Интересът към Петьофи се повишава значително във връзка с тържественото отбелязване на неговите годишнини: през 1899 г. 50-годишнината от смъртта на поета; 100-годишнината от рождението на Петьофи през 1923 г.; 120-годишнината от рождението на унгарския лирик (отново статии, нови преводи и организиране на съвместно чествуване на поетите Ботев и Пе тьофи и пр.). Значимостта на подобни чествувания много ясно изразяват думите на Тодор Боров, казани по случай 100-годишнината от рождението на поета: „Раковски нема дори и такова ознаменуване... И днес Петьофи е един от най-популярните чужди поети у нас и с малкото, което знаем за него. "1 Самостоятелните сборници със стихове на поета не са много: излезлият под редакцията на проф. Михаил Арнаудов и съдържащ общо 35 стихотворения сборник „Шандор Петьофи. „Личност и поезия" (1923) и претърпелият общо три издания сборник „Хъшовски песни" (1939- 1940) в превод на А. Л. Лебедев. Особено голямо е значението на първия юбилеен сборник, който, по думите на съвременната му критика, е своеобразен „опит да се засвидетелствува по един културен начин нашата почит и адмирация към най-големия поет на Унгария".