Пенчо Славейков

Някога Пенчо Славейков пишеше с искрено въодушевление за изначалните, дълбоко задушевни копнежи на художника: „Най-хубавият негов сън е сънят за живота му след смъртта“. В „автобиографичния очерк" за Олаф ван Гелдерн той казва, че сега поетът преминава в друга фаза на своя живот, за която приживе са били красивите му мечти. Жаждата на твореца да живее с хубостта и силата на произведенията си и след смъртта - ето за какво говореше Славейков. В неговите изказвания прозвучава познатата ни нотка на естетизъм, ала запазва се в тях и мънич кото златно зрънце на истината. Художникът се стреми да въздействува не само на читателите от времето, през което живее, а и в бъдещето - през другото време, което ще настъпи.

Когато говорим за старата българска литература и искаме да се домогнем до нейната същност и до истинската й стойност, срещаме се с редица предубеждения, създадени у нас в разстояние на десетилетия - и чрез училището, и чрез твърденията на отделни учени, и чрез изказ вания на авторитетни писатели. Типичен е случаят с Пенчо Славейков В своята прекрасна статия „Българската народна песен" (от 1904 г. в стремежа си да изтъкне високите художествени качества на българ ската народна поезия, Славейков дава остра отрицателна характеристика на старата литература: „Тия песни са творения на един народ, който почти до преди един век не е имал своя литература, която да го ре кламира на пазаря на световната суета. Цялата наша писменост отвъд синура на завчерашното столетие носи за права бога име българска литература, по чужденски терк кръщавана ту с тара, ту средня, ту нова. В нея няма нищо българско освен азбуката. Псалтири, молитвеници, дамаскини, - дамаскини, молитвеници и псалтири, ред по ред, като верига жерави гонени от южния вятър (от Византия), прелитат те на север към Балкана, който май не се интересува каква песен му пеят. Сегиз тогиз, за разнообразие, между тези все едни и същи книги се появява и житие на някой аршинобрад беломорски светия - постник духом - или нашенски бежанец от живота, хора като хората и грешници като грешниците, които, за чудо голямо на останалите грешници, перото на писач от техния еснаф е превърнало в светци. Днес за днес тия свети книги и жития на грешни хора имат голяма цена - най-вече за филолозите сами не бог знай какви праведници". В тая своя жестока присъда Пенчо Славейков прави единствено изключение за апокрифите - които има действително неща с дивен смисъл и поезия", но и тук неговият скептицизъм го кара да забележи, че не е още установено „какво и колко книги българско са преводи, се таи в подражания тях. Характеристиката му продължава: „Всички т на или компилации, правени от служители ническите черквата, и църковни чужди за самия народ, както са му били чужди и държав интереси, на които тези служители са посветявали своите стр. 5-6).

Известно е, че Пенчо Славейков е имал твърде малко интимни приятели. И тол кова по-голяма е тяхната вина, че не са ни оставили спомените си за него, за да можем иние, ценителите и почитателите на творчеството му, да го опознаем всестранно; да го видим във всекидневния живот - в моменти на работа и почивка, всред приятели и вра вникнем гове. В случая по-дълбоко ние се ръководим не от филистерско любопитство, а от желанието да ната атмосфера около в поезията му, да се пренесем в оная епоха и почувствуваме ней себе си и най-после да видим поета като човек. Единственият пона сериозен вярната опит да ни бъде представена по-цялостно личността на Славейков принадлежи главието му вдъхновителка и помощница в живота Мара Белчева. Ала дори само за "От на труда и - Бегли спомени" - показва колко недостатъчен е той за нас. дичния останалите печат, съвременници на Славейков има пръснати отделни статии в перио пъти излезли във връзка със смъртта или някакво чествуване на поета, често лишени от всякаква научно-литературна стойност и авторска добросъвестност.  * М. Белчева „Бегли спомени", 1923 г., стр. 10. Боян Пенев, известният наш литературен критик и историк, е бил един от малцината близки приятели на Славейков. Към него поетът храни особени симпатии и бла горазположение. Още в самото начало на запознаването им, което става през есента на 1905 г., между двамата се заражда чувство на дълбока духовна взаимност и взаимоуважение. Сърдечната им дружба продължава години наред все така чиста и неопетнена от никакви дребнави помисли и филистерски интриги на клюкарствуващия столичен елит. И само смъртта на оскърбения поет в далечна Италия слага неумолимата жестока точка на тази почти осемгодишна дружба. През този период Боян Пенев е имал прекрасната възможност да опознае отблизо поета, да изучи неговите духовни интереси, да проникне в неведомите лабиринти на душевния му мир. При това, като се има предвид, чече Боян Пенев ебил човек със солидна литературна подготовка, съвсем естествено е да очакваме от него друго отношение към личността на поета.

Единственият свидетел на последните минути от живота на Пенчо Славейков, Мара Белчева, в своите „Бегли спомени" много живо рисува смъртта на огорчения поет далеч от неговата родина. Но нейните мемоарни бележки имат твърде импресивен характер, а като се прибави и тяхната фрагментарност до голяма степен, става ясно, че бъдещият биограф на Славейков не би могъл да почерпи много от тях, особено що се отнася до погребението и отзвука, който намира съобщението за смъртта в България, тъй като спомените завършват с момента на смъртта на поета. В този случай стенографските бележки на Боян Пенев, държани както по време на погребе нието, а така също и за всичко отнасящо се до смъртта на Славейков, идат като едно естествено допълнение на спомените на Мара Белчева. От четиримата българи, участвували при погребението: Белчева, Рачо Славейков, Боян Пенев и Олга Ангелова, като изключим първите двама, никой от останалите не ни е оставил впечатленията си в печата. Това още повече повишава стойността на тези бележки за бъдещия Славейков биограф. От друга страна, трябва да се отбележи, че те са правени от човек, който има сериозна научна подготовка и естествено е, че това не може да не се отрази на тях ното качество.