литературна история

В предната статия се спрях на някои въпроси на наследството. Преди да преминем към проблема за състоянието на литературната ни история, нека разгледаме още някои въпроси от историческия развой на литературата ни. През 90-те години на миналия век, когато капиталистическият строй виснеше над хората като ненавистно и отблъскващо време и неговата безнадеждност и студенина се усещаше с всяка фибра на честното сърце, истината за живота намираме в произведенията на писателите критически реалисти. Тези писатели воюват за демократич ност и напредък и създават изкуство със заострено социално съдържание. Но наред с техните изобличаващи и човечни произведения се явява като малка, мамеща светлинка ново интересно творчество. То въплъщава горещото убеждение в правдата на социаЛистическия идеал. То излиза на непримирима схватка с остаряващия строй от нови позиции, води литературата към нови брегове. То предвещава бъдещето на оригиналвото, непознато в историята изкуство на социалистическия реализъм.

Някога Пенчо Славейков пишеше с искрено въодушевление за изначалните, дълбоко задушевни копнежи на художника: „Най-хубавият негов сън е сънят за живота му след смъртта“. В „автобиографичния очерк" за Олаф ван Гелдерн той казва, че сега поетът преминава в друга фаза на своя живот, за която приживе са били красивите му мечти. Жаждата на твореца да живее с хубостта и силата на произведенията си и след смъртта - ето за какво говореше Славейков. В неговите изказвания прозвучава познатата ни нотка на естетизъм, ала запазва се в тях и мънич кото златно зрънце на истината. Художникът се стреми да въздействува не само на читателите от времето, през което живее, а и в бъдещето - през другото време, което ще настъпи.