ръба

С нахлуването на немските фашистки армии в Съветския съюз рязко се смрази климатът и на българската литература. В страната се настаниха отново жестоко потисничество и реакция. Повечето писатели комунисти бяха проводени от полицията далече на юг, в сурови концентрационни лагери - в „Еникьой", а след това и в „Гонда вода“. Не излизаше никакво легално ляво издание. Настъпваше бързо онази черна средновековна нощ, която немският фашизъм обещаваше на цяла Европа, на света като тържество на „нов ред. Но вътрешно политическото положение у нас съвсем не беше благоприятно за господството на този желан и от българската буржоазия „нов ред. И бъл гарските политици, боядисали щандартите си с кафявия цвят на фашизма, и династията се бяха откъснали съвсем от народа. Влиянието на комунистическата партия бе широко - и сред младежта, и сред простите трудови хора. При тази обстановка волята за борба и съпротива срещу насилниците и завоевателите избликваше непрекъснато с небивала сила. Сложи се началото на голямо партизанско движение. Започнаха саботажни акции. Организираше се всестранната съпротива - и срещу врага отвътре, и срещу врага, дошъл отвън. Борбата кипеше във всяко ъгълче на изстрадалата ни земя и приемаше неумолимо нееднакви форми: от устната пропаганда, която всява вяра в победата на Червената армия и разпалва прорусофилски чувства до рисковано трудните, но самоотвержени акции на партизани и саботажници. През тези драматични и кървави години революционната литература се твореше вече не в познати писателски мансарди, а в затвори и концентрационни лагери или в партизански заслони из планините. На нейните създатели сега липсваха и най-елементарни условия за художествено творчество. Липсваха книги. Нямаше традиционни разговори за литературни стойности, за идейност и художественост. (Известни условия за дискусии съществуваха в концентрационните лагери, и то докато концлагеристите не се изпращаха на физическа работа. Но борческото поетическо слово се раждаше спонтанно. То носеше в себе си тъкмо идеята за борба, която искаха да загасят, тъкмо волята за победа, ентусиазма на онези, които бяха вече в редиците на партизанските чети или в нелегалните политически организации.) В лагера „Гонда вода" бяха интернирани Тодор Павлов, Младен Исаев, Венко Марковски, Крум Пенев, Марко Марчевски, Лозан Стрелков, Арманд Барух, Васил Воденичарски. Там, по спомени на заточените, се е създал негласно литературен кръжок, чиято душа е бил Тодор Павлов, най-авторитетният сред изброените видни творци. В условията на лагерния живот Венко 3 Марковски написва своята поема „Орлицата“, Младен Исаев някои от ярките си революционни стихотворения, поместени по-късно в стихосбирката „Огъня" (1946). Арманд Барух се заема с превеждане на „Война и мир“ на Толстой. Драматична е биографията на родения в Скопие българин заточеник в „Гонда вода“ Венко Марковски. Той се е преселил в старата родина заедно със семейството си. Още през 30-те години насочва таланта си към револю ционно творчество. Тогава между него и Тодор Павлов, роден също в Маке дония (Щип), се създава трайна дружба. Тодор Павлов чувствува отблизо творчеството на Марковски и по спомени на двамата те престояват в концен трационния лагер „Гонда вода“ до късно нощем над ръкописите на писателя. Марковски пише на литературен български език и на македонски диалект. Но независимо от особеностите на езика в творчеството му пулсират все чув ствата на революционера-комунист, убеден в очакваната победа и във великата правда на народа. В поезията му преобладава беззаветна обич към македон ската земя, която се тъпче от ботуша на кралския джандарм, а по-късно от немски окупатор. Любовта към Македония е засвидетелствувана многократно. В поемата „Чудна е Македония“, издадена през 1940 г., четем: