Крупен

Има писатели, казали ново слово, чието значение е все пак тясно историческо. Те са начинатели на нова насока в литературата, без да са оставили обаче по-значителни художествени творби. Има писатели, които като възприемат новото и го претворяват на свой лад, по свой поетичен стил, създават значителни художествени произведения. Караславов е от този втори тип. Той твори в общата насока на реалистичната проле тарска, социалистическа литература. Той досъздава след Кирков и Смирненски българската пролетарска белетристика, като навлиза в нови, непознати преди него жанрове. Тънък наблюдател, прецизен художник с постоянен стремеж към прозрачна яснота на формата, той създава битово-поетичен малък разказ и израства постепенно като майстор на новелата и повестта, на романа. И цялото му творчество е пронизано от правдата на народните борби. Вече четири десетилетия вдъхновеното му перо служи предано на работническата класа, на народа.

Когато отбелязваме годишнини като тази, ние неминуемо излизаме извън обичайния календарен повод и се стараем да изясним мястото на автори от мащаба на Георги Караславов в развитието на нашата литература. Защото става дума не за какъв да е писател, а за създателя на „Селкор“, „Татул“, „Снаха", „Танго“, „Обикновени хора“, „Споржилов“ и т.н. и т. н. Виден представител на социалистическия реализъм в нашата проза, Г. Караславов заслужава по-особено внимание в деня на своята 75-годишнина не само защото му дължим естественото за творец от такава величина уважение, но и защото за нас, съвременните писатели и критици на социалистическа България, отношението към неговото дело е принципен въпрос. Така също е въпрос от особено методологическо естество и наближаващата годишнина на приятеля и съвременника на Г. Караславов от 30-те и началото на 40-те години Никола Йонков Вапцаров. Тия двама класици на социалистическия реализъм - единият в прозата, другият - в поезията, трябва да присъствуват във всички наши разговори за новите традиции на съвременната българска литература, за диалектическото единство между наследството и литературата, белязана със знака на комунистическата идейност и партийност. Самите те - както в своите изказвания, така и чрез своето творчество - ни навеждат на тая мисъл, карат ни да разсъждаваме за традицията на Елин Пелин, когато четем Георги Караславов, и за традицията на П. К. Яворов, когато препрочитаме неувяхващите строфи на Никола Вапцаров. Ударили със силата на своите големи таланти по нихилистичното отношение към досоциалистическата класика още тогава, когато „новият художествен реализъм“ укрепва и възмъжава, зародил се през 20-те години в поезията чрез творчеството на певеца на огнените гриви Христо Смирненски, по-нататък тези наши мащабни творци с особено място в нашата литература съумяват сами да станат традиция на младата литература на социалистическия реализъм.