75 години от рождението на Георги Караславов

Когато отбелязваме годишнини като тази, ние неминуемо излизаме извън обичайния календарен повод и се стараем да изясним мястото на автори от мащаба на Георги Караславов в развитието на нашата литература. Защото става дума не за какъв да е писател, а за създателя на „Селкор“, „Татул“, „Снаха", „Танго“, „Обикновени хора“, „Споржилов“ и т.н. и т. н. Виден представител на социалистическия реализъм в нашата проза, Г. Караславов заслужава по-особено внимание в деня на своята 75-годишнина не само защото му дължим естественото за творец от такава величина уважение, но и защото за нас, съвременните писатели и критици на социалистическа България, отношението към неговото дело е принципен въпрос. Така също е въпрос от особено методологическо естество и наближаващата годишнина на приятеля и съвременника на Г. Караславов от 30-те и началото на 40-те години Никола Йонков Вапцаров. Тия двама класици на социалистическия реализъм - единият в прозата, другият - в поезията, трябва да присъствуват във всички наши разговори за новите традиции на съвременната българска литература, за диалектическото единство между наследството и литературата, белязана със знака на комунистическата идейност и партийност. Самите те - както в своите изказвания, така и чрез своето творчество - ни навеждат на тая мисъл, карат ни да разсъждаваме за традицията на Елин Пелин, когато четем Георги Караславов, и за традицията на П. К. Яворов, когато препрочитаме неувяхващите строфи на Никола Вапцаров. Ударили със силата на своите големи таланти по нихилистичното отношение към досоциалистическата класика още тогава, когато „новият художествен реализъм“ укрепва и възмъжава, зародил се през 20-те години в поезията чрез творчеството на певеца на огнените гриви Христо Смирненски, по-нататък тези наши мащабни творци с особено място в нашата литература съумяват сами да станат традиция на младата литература на социалистическия реализъм.

Кое е Вашето първо докосване до литературата и изкуството, При един наш разговор казахте, че баща Ви е свирел на мандолина. Може би там някъде е коренът, - Аз само веднъж съм го чул да свири - майка ми бе забранила да се занимава с музика. Откровено казано, тя имаше само един господ - търговията. Затова, когато от Казанлък се върнах с цигулка и заминах за София да уча, тя я подарила на един пройдоха от селото. Когато попитах: „Абе, майко, защо ми взе цигулката?", чудеше се какво да ми каже. Но какво имаше да казва, неописуемо амбициозна, тя искаше да ме направи търговец. Оттам се породи и първият ми конфликт с нея. - Това е като при ранния Иван Вазов. Те го изпращат да учи търговия, а той остава при хъшовете във Влашко. - Не. Тук случаят е съвсем друг. В хъшовските времена литературата в страната въобще не е съществувала. Какво от това, че някакъв си там Кръстьо Пишурка е пишел нещо в Лом или Войников в Шумен? Те са били спорадични явления. Баба Съба Вазова дори не е предполагала за тях. Тя си е прелиствала Телемаха и още нещо друго... В детството ми вече съществуваше наша литература и аз трябваше да воювам срещу амбициите на майка ми. А - властна, тя не оставяше да й се противопоставят. Споменах, че баща ми се криеше, за да свири с бедната си мандолина. - Може би той Ви е помагал? - Нямаше такава възможност. Тя го водеше, както се казва, като мечка на баня!" - И все пак, как осъществихте първия си досег до книгите? - Имах чичо - в последния клас на гимназията. Дойдеше ли от града, носеше си и книгите в къщи. Когато го мобилизираха в Школата за запасни офи цери, през 1915 г., аз напипах сандъчето с книгите му и ги обсебих! Между тях беше и „Под игото“, издание от 1910 г. В него видях за първи път портрета на Вазов и илюстрации от Мърквичка и Обербауер. Но книгата ми се видя много дебела, рекох си: „Това не е за мен!" Все пак, започнах да чета и неусетно я прочетох цялата. Това е първата ми сериозна среща с литературата. Пак от сандъка на моя чичо ми попадна и една малка книжица - „Корней Василиев" от граф Л. Н. Толстой. Това нищожно на пръв поглед издание ме увлече извънредно много. Разказваше се за изневярата на една чифликчийка. Не обърнах внимание на автора. Той не ме интересуваше. По късно, когато се запознах с различни писатели, все се питах от кого е тази повест. Веднъж, когато бях в Казанлък в книжарницата на един антиквар, попаднах на тази книжка. Купих я веднага и разбрах, че е от Лев Толстой. Това е втората ми среща с литература