Натев

След като е прочел „Драматично и драматургично", човек не може да не си помисли, че заглавието, което Атанас Натев е избрал за книгата си, подсказва всъщност доста приблизително нейното действително съ държание. И вината за това не е в заглавието, а в самото съдържание, чието богатство и разнообразие просто не се поддават на една що-годе точна и изчерпателна формулировка в няколко думи. Понятията драматично" и драматургично" ни подготвят да очакваме, че ще бъдем пренесени в сферата на „чистата" теория с нейните предполагащи специфичен научен интерес проблеми и подобно очакване няма да остане излъгано, но въпреки подчертано теоретичния си характер изложението в книгата не остава при отвлечените общи разсъждения, а се докосва също до актуални въпроси на живата драматургическа практика, осветляването на които темпераментното перо на Натев превръща в увличащо четиво и за неизкусения в теорията читател. Вниманието на Натев, със редоточено преди всичко върху разработката на някои основни проблеми на теорията на драмата, които се фокусират в проблема за драматичното“, се разпростира и върху конкретния анализ на редица известни произведения на чужди и наши драматурзи, а това дава на книгата един обхват и едно разнообразие, значително по-големи от тези, които краткото заглавие загатва.

Преди да бъде разгледан сам по себе си новият труд на Атанас Натев „Подстъпи към теория на драмата“, би трябвало да бъде погледнат в един по-широк контекст на българската естетическа мисъл и на останалите произведения на автора си. Четейки „Подстъпите", човек неволно си спомня за Минко Николов и Цветан Стоя нов: за тези непрежалими наши теоретици икритици, на които съдбата не позволи да разгърнат достатъчно своя разностранен талант. Асоциацията едалечна, но оправдана; тя е предизвикана от общия интерес към модерната проблематика на съвременното изкуство и литература (и по-специално към кризисните им явления), анализирани с познаване и разбиране от марксически позиции. Преждевременната им смърт оголи доста чувствително този сектор на нашата теоретическа и критическа мисъл, доказа за сетен път малобройността и незаменимостта на сериозните научни кадри в малка страна като България. Това възпоминание шеше да бъде неуместно, ако не ставаше дума именно за Атанас Натев - най-изявения автор от малцината наши теоретици и критици, които успешно - с актуална научна ерудиция и полемичен темперамент - воюват на този отговорен и труден сектор, където стрелбата наслуки по непознат противник не е чак толкова рядко явление. ... Особено важен за нас е процесът на прерастване на критикоаналитичното в теоретико-синтетично на базата на една будна, диференцираща, диалек- тическа полемичност. Със своите научни достойнства - ори гинален теоретичен принос и сериозна ерудиция- трудът на Натев „Подстъпи към теория на драмата“ е значителен успех на българската естетическа мисъл. Успех толкова по-радостен, защото се появява в една почти неразработена у нас област. (Послед ното е лесно обяснимо с ниското ниво на българския театър и драма, с липсата на достатъчно традиции, информация и интерес както към съвременното състояние на тази област, така и към по-чисти теоретически спекулации, надхвърлящи рамките на критическата интерпретация.) Казвайки „почти неразработена област“, имам пред вид не популярността на теоретическите проблеми на театъра и драмата сред българските автори. Впрочем напоследък - благодарение на усилията на автори като Л. Тенев, Ч. Добрев, В. Стефанов и др. - положението се променя. Но това не омаловажава постигнатото от А. Натев, доказателство за чийто траен тео ретически и критически интерес са книгите „Между спорното и безспорното“, „Съвре менна западна драматургия“, „Драматично и драматургично“, „За театъра като изкуство". Новата му книга „Подстъпи към теория на драмата" е щастлив синтез на двете линии в досегашното творчество на А. Натев. А именно на споменатите критико-теоретични разработки из областта на театъра и драмата, от една страна, и на по-общите естетикометодологически изследвания като „Изку ство и общество“, „Литературознание и изку ствознание" и пр., от друга. Затова въпреки своя неголям обем (208 с.) тази книга е гъсто населена с проблеми и теоретически постановки. В строгата йерархия на изложението, обединено около конкретната тема дра мата в отношение към театъра като изку ство“, редица тези и концепции от други трудове на Натев не само тежат на мястото си, но и се обогатяват в новия контекст. Например непосредственото и непринудено изпитание на светоотношението в драматичната дилема и действие. Или естетико-типологическата конфронтация между изкуството и играта.

В своята поредица „Епоха и култура" Партиздат възнамерява да предложи на бълтарския читател трудове на наши и чужди автори, в които ще се изследват и разясняват различните аспекти и страни на културата, ще се разглеждат съществуващите теории за културата и ще се осветляват в тяхната обществено-историческа обусловеност. Като първа книга на поредицата е отпечатан трудът на Атанас Натев „Изкуство и културна конфекция", в който са събрани статии и студии, писани през последните години - някои от тях вече публикувани в периодичния печат или като послеслови към произведения на драматурзи. Така книтата няма характер на цялостна монография, а по-скоро излага различни подстъпи към Няколко трудни и щекотливи теми от съ временния културен живот, като събужда надеждата за една бъдеща монографична разработка, което впрочем е надежда и на самия автор. Със своята „мозаична структура (очевидно увлечението по структурните описания не отминава и рецензента) книгата обаче доставя необходимия поглед върху проблемите, предлага на критичния читател съавторство в свързването на отделните компоненти в цялостна система, а повторението на няколкото „лайтмотива" в различните дялове създава нужните акценти при проследяването на сложните и нелишени от литературно изящество ходове на мисълта на автора. Като гост-професор по театрална есте тика в Свободния университет в Западен Берлин и лектор в различни европейски университети Атанас Натев е имал възможността да обгледа „от натура“ пъстрата картина на културния и художествения живот на Запад, да улови неговия естетически живец и да усети политическия му привкус, да ги анализира, свободен от догматични пристрастия, невъзможни при една тъй широка осве Доменост и висок научноизследователски кръгозор. В предговора към книгата си авторът отбелязва, че разчита на критичното сътрудничество на читателя - с настоящите редове ще се опитаме да поведем желания диалог, в който в същност се корени смисълът на всяко писание, наречено за удобство рецензия. Три са основните теми, около които гравитира аналитичната мисъл на автора на „Изкуство и културна конфекция“ - темата за т. нар. „масова култура", темата за съдбата на изкуството, за неговите специфични възможности и бъдещо развитие в условията на научно-техническата революция, в епохата на „ техническата възпроизводимост на художествената творба“ и темата за възмож ностите на естетическата мисъл да обхване научно художественото своеобразие на изкуството. Първите две теми се разглеждат в дяловете „Пресечни точки“ и „Изкуство против себе си". Анализират се задълбочено съще ствуващите съвременни теории за бъдещето на изкуството и съотношението между естетика и идеология. Деидеологизацията на изкуството, неговата „емиграция върху гледищата без гледна точка“, по думите на Т. Адорно се съпътствува с разрастване на „масовата култура" и с нейната псевдоидеологизация. Съвременната западна естетика не е в състояние да се справи с художествените и антихудожествените феномени на своето време - от една страна, „масовата култура" се подлага на остра критика, а, от друга, се подкрепя всячески. И това е характерен белег, смята Ат. Натев, за идеологическата хипертония на западната естетическа мисъл. А „абсурдизмът" в съвременното изкуство създаде и силни художествени творби. Но тъй като абстрактното изкуство изоставя „всяка гледна точка", пази се да не се превърне в „пощальон на идеи", неговите произведения внушават, че злото е непоправимо, че единственото „защитно средство на човека в буржоазния свят е неговото бездействие. Силата на абстрактното изкуство, отбелязва Натев, е в безпощадността на критиката, в неговото противопоставяне на потребителските ламтежи, поощрявани от „масовата култура“.

Вероятно трудно ще се намери по-безбрежна проблематика от тази, която е свър зана с взаимоотношението индивид и кул тура". Затова уговорките на автора в предговора му към книга, посветена на тази проблематика, са понятни. И все пак в известен смисъл тази книга на Атанас Натев е своеобразен компендиум на литературните идеи на нашия век. Изследователят постига това не по пътя на невъзможната идеографска изчерпателност, а като подлага на анализ главно творби с предизвикателно съдър жание" (с. 12). Крайностите най-добре очертават идейно-художествения релеф" на една епоха. Но художествените идеи на века не съществуват изолирано, в някакъв интелектуален вакуум, а са в тесни връзки и взанмодействие с цялостното идеологическо съ държание на епохата. Онова, което ги откроява, е своеобразната особеност на художе ствената мисъл, която Натев проницателно е уловил - способността й най-лесно да долавя еднаквия корен на противоположни обществени идеи" (с. 5). Атанас Натев подкрепя това свое прозрение с цялостния си анализ в „Литературни идеи на ХХ век“. Но това не означава, че литературата подхожда към обществените идеи обективистично, че не взема страна в спора за характера и същността на ценностите. Самите литературни идеи са законно притежание на духовната съкровищница на човечеството. За социалистическото литературознание естестве но особен интерес представлява очертаването на идейния „водораздел" между социалисти кореалистичната художествена мисъл и онези хуманистични и антихуманистични на правления, школи и индивидуални художе ствени търсения, които се проявяват в руслото на буржоазното художествено съзнание. В тази насока Натев се е опрял главно на две творби: пиесата „Фауст и градът" на Анатолий Луначарски и романа на Максим Горки „Животът на Клим Самгин". Вярно е опре делено основното идейно внушение на Фауст и градът" като творба, която спори с две заблуди - на индивидуализма, но и на тесногръдия колективизъм". И ако това е общият идеен прицел на тази драматическа творба на Анатолий Луначарски, то изводът от ця лото произведение лаконично и афористично е предаден от Атанас Натев с думите: „Лич ността е сляпа без другите. Ала обществото проглежда единствено чрез личността" (с. 92).