септемврийската

Септемврийското въстание през 1923 г. предизвиква нови явления във всички сфери на българската художествена култура. „Може с пълно основание да се говори за септемврийска култура, обхващаща както явленията на изобразителното изкуство, така и театъра, киното, музиката, отразила въстанието в една или друга степен. "1 За изобразителното изкуство и литературата главен резултат от Септемврийското въстание се оказва новото съзнание на писателите и художниците за своя дълг пред народа, съчувствието към неговата трагична съдба, преодолява нето на индивидуалистическите възгледи, отказът от невмешателството на изкуството в политиката, отдалечаването от „чистото изкуство". Като скъсват връзките си с модернизма, художниците и писателите се обръщат към националната художествена традиция, към извора на народното творчество. Значителна част от българските художници и писатели произлизат от народната среда, живеят със стремежите и скърбите на народа. Ето защо в литерату рата и изкуството от този период „се наблюдава процес на сложни естетически сблъсквания, на нарастването на интереса... към народностно-психологическото тълкуване на българския свят Именно в това направление особено пълно се проявява взаимодействието на литературата и изкуството, еднакво насочващи се в търсенията си за изразяване на народопсихологията към националното минало, към всички видове на родно творчество. Струва ни се излишно преувеличено противопоставянето на литературата на изобразителното изкуство, прозвучало в предисловието към откритата през 1948 г. в София художествена изложба „Септември 1923", където на големия успех на литературата в отразяването на Септемврийското въстание се противопоставят „слабите и епизодични опити на отделни художници да го направят предмет на своя сюжет. Самото отражение на историческото събитие в сюжета не определя значимостта на онова ново, което възниква в изкуството под въздействието на историческото събитие. По-важно е друго: че Септемврийското въстание определя новата, обща за литературата и изкуството насоченост, измененията, определили художествения процес в България през 20-те години.

Литературните изследователи вече са изтъквали факта, че тази творба е полемика със стихотворението на Лермонтов „Родина". В същност обаче основ ната полемична енергия на Яворовото стихотворение е насочена не към Лермонтов, а към една почти вековна българска литературна традиция, в която идеята за България, родина и родно се оформя в устойчиви езикови, емоционално-интонационни, образни категории. В художественото мислене на Възраждането България е именно земя", и то земя в свои географски и исторически предели"; тя е родният край, родината-майка, представата за която е неотделима от Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица, Вардар; от върхови точки на българското историческо време, миналата слава и черно падение, от имената на Крум, Симеон, Преслав, Търново. „Образцови" примери на този възрожденски модел за худо жествено осмисляне-структуриране на образа на родината е Вазовото стихотво рение „Де е България?" и стихотворението на Цветан Радославов „Горда Стара планина". И там родината е именно земя: „Земьо, що си ме родила, / моя поклон приеми." Но това е земята-майка, образ, който се раздвоява, носи едновременно в себе си и историко-географската конкретност, и духовната свръхценност, той е едновременно материализиран, зрим и - идеализиран, условен. Кръгът „Мисъл" радикално скъсва с този възрожденски образ на родината - в художе ствените произведения и критическите текстове на д-р Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров и П. Яворов родното не се нуждае от емблематиката на „външни те“ неща - географски обекти, исторически събития, имена и репрезентативни образи. Ще изпреваря изложението си и ще посоча, че за творците от „Мисъл родното е духовен строй, национално специфичен начин на световъзприемане 1 В. Велчев. Към българо-руските литературни отношения. Лермонтов и Яворов. Език и литература, 1965, кн. 5. 16 сe B образотворчество. Традиционните възрожденски образно-езикови форми подлагат нана жестоко пародийно-деформиращо преосмисляне - у Яворов думата „земя" загубва напълно духовно-идеалния си смисъл и разкрива в градация най-непривлекателните си семантични възможности: тя е материално-безлич ното географско пространство, което „днес един - друг утре ще насели"; найменуваният, изпълнен с национален смисъл, емблемен „пейзаж" е превърнат безименни, безразлични към духовно-националното „предели"; народът - въз рожденската светиня, която през XIX в. устойчиво се асоциира с образа на родната земя, е „повилняла сбир / от вълци и кози...., чието име е безброя... може би една от най-силните, въздействуващи деформации в образа на родното е реализирането на зададената от българския език семантическа възможност „земя" да бъде заменена синонимно с „пръст“. Одухотворената, често персони- фицирана в майка възрожденска земя е сведена до грубо материалното, неесте тичното, до онова, което най-малко от всичко може да се асоциира с идеята родина - до мъртвата пръст. Това, че за Яворов „родина“ и „пръст" са несъчетае ми неща, личи не само от подчертаната антидуховност - еднакво мъртва", но и от горчивия реторичен въпрос, който не изисква отговор - това, че роди И ната не е пръст, самоочевидност. за 1 Само петнайсет години след това септемврийската поезия обръща тази (а и други) очевидности с главата надолу:

При изясняването на някои характерни черти на септемврийската поезия и вникването по-отблизо в поетичния свят на двама видни нейни представите ли - Асен Разцветников и Никола Фурнаджиев, - в сложната гама от наст роения и чувства на тяхната лирика, силно се откроява една главна особеност - баладичното, като своеобразно поетическо мислене, въображение и настроение. Колкото близки в тематично отношение, толкова и полюсни по натюрел, образ ност и оригиналност на стиха, двамата автори в сборниците „Жертвени клади и „Пролетен вятър" прибягват до баладичните елементи не от желание да бляс нат с причудлива маниерност, колкото от една органична необходимост да се изразят в изповеден тон болката и скръбта, бунтът към една страшна истина жестокост и гибел. С оригинални поетически средства, със своеобразен заряд на Разцветников и Фурнаджиев успяват да разкрият психологията на образите в поезията си, да покажат своите истински поетически възможности. Нашата литературна критика е отделила немалко място за септемврийска та поезия на Разцветников и Фурнаджиев. Особеното обаче се състои в това, че на критиката от 30-те и 40-те години липсва обективна позиция и правилно разбиране за приказно-романтичната образност, баладичния характер на стиховете на двамата поети, експресивното в образа при Фурнаджиев. 1 Литературните критици от по-ново време внасят яснота по проблема за ба ладичното в септемврийската поезия, разкриват неговите особености и функция, опровергават пресилените обвинения за подражателство, търсейки в изразните средства и образите своеобразно преплитане на фолклорно-баладичната тради ция и модерно поетическо виждане, връзката с реалното (Г. Цанев, Пантелей Зарев, Розалия Ликова, Г. Димов, Здр. Петров и др.). Подчертава се определено баладичният тон в поезията на Разцветников и Фурнаджиев, баладичното се приема като поетично средство за постигане на най-висока хармония и яснота чувствата и идеите, за емоционалност, динамичност и непосредственост на образите. на При изясняване особеностите на баладичното в септемврийската поезия без- спорно трябва да се изтъкне значението на традициите, на ония закономерности, които свързват септемврийските поети с тези, творили преди Септемврийското въстание, и дори много преди него.