60 години от Септемврийското въстание

Темата за Септемврийското въстание се налага с необикновено въздействие българската литература и веднага заема изключително важно, възлово място нея. Огнено-кървавите отблясъци на погромите, потресът от кланета и пожари, изтръгнатата от самото сърце на народа въздишка, кървавите бразди по родната земя намират живо отражение в десетки произведения. Националната драма ожи вява и в къси, драматично-болезнени изповеди, и в нажежени до червено от гняв и дързост страници, и във вдъхновени статии и призиви, появили се в конфискувани набързо вестници и списания. Крачещ по още топлите дири на събитията, критик и редактор като Георги Бакалов пръв ясно и точно определя дълбокия смисъл на всичко, което творците преживяват в оня трагично-величав период: Ясно е, че Септемврийското въстание - най-голямото събитие в най-новата история на България, трябваше да стане изходен пункт за по-нататышните боеве българския пролетариат и на трудовото селячество. Въпреки че то бе удавено кръвта на хилядите паднали революционери, въпреки че след него последва разгромът на народния отряд на работническата класа - нейната партия, - Ком сомольт, профсъюзът, кооперациите, печатът, клубовете и т. н. бяха обявени извън закона. Септемврийското въстание не само не изплаши работниците и селяните, но стана, подобно на Парижката комуна, източник на неизчерпаемо въо душевление. Отношението към въстанието стана пробен камък: за или против революцията, за пролетариата или за буржоазията, за комунизма или за капитана B лизма. Септември стана стожер на пролетарската и спътническата поезия. " Дните на белия терор, мрачните нощи на жестокост и насилие са истинска закалка за перата, които възпяват светлия подвиг, разкриват покрусата, мъже ственото страдание. Първото в света въстание срещу настъплението на фашизма се оказва сериозно изпитание както за нашата партия, така и за българската инте лигенция. Преживяното през Септември 1923 г. и през терора, започнал след неуспешния атентат от април 1925 г., провокира гражданската съвест на поетите и писателите, на всички честни творци. Отзвукът е страшен и зашеметяващ. Всякаква безучастност е била недопустима въпреки заплахите за живота и обществе ното положение, въпреки арестите и среднощните изстъпления на новоизлюпените „пазители на реда", на „кавалерите на смъртта" и техните слепи оръдия. По страниците на започналото да излиза само два месеца след избухването на въстанието списание „Нов път" са отпечатани първите произведения, в които септемврийската тематика изпъква с болката по загиналите, с мъката от неуспеха. Показателна е и рубриката, под която се появяват тези творби - Жертвени клади". По-късно тя става заглавие на първата стихосбирка на Асен Разцветников. Другата дебютна книга, включена в библиотека „Нов път", е на Никола 6 Фурнаджиев - Пролетен вятър“. След неуспешната си поема „Мауна Лоа" в сборника „Ръж" Ангел Каралийчев откроява сериозните черти на своя развълну ван лиричен глас.

Литературните изследователи вече са изтъквали факта, че тази творба е полемика със стихотворението на Лермонтов „Родина". В същност обаче основ ната полемична енергия на Яворовото стихотворение е насочена не към Лермонтов, а към една почти вековна българска литературна традиция, в която идеята за България, родина и родно се оформя в устойчиви езикови, емоционално-интонационни, образни категории. В художественото мислене на Възраждането България е именно земя", и то земя в свои географски и исторически предели"; тя е родният край, родината-майка, представата за която е неотделима от Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица, Вардар; от върхови точки на българското историческо време, миналата слава и черно падение, от имената на Крум, Симеон, Преслав, Търново. „Образцови" примери на този възрожденски модел за худо жествено осмисляне-структуриране на образа на родината е Вазовото стихотво рение „Де е България?" и стихотворението на Цветан Радославов „Горда Стара планина". И там родината е именно земя: „Земьо, що си ме родила, / моя поклон приеми." Но това е земята-майка, образ, който се раздвоява, носи едновременно в себе си и историко-географската конкретност, и духовната свръхценност, той е едновременно материализиран, зрим и - идеализиран, условен. Кръгът „Мисъл" радикално скъсва с този възрожденски образ на родината - в художе ствените произведения и критическите текстове на д-р Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров и П. Яворов родното не се нуждае от емблематиката на „външни те“ неща - географски обекти, исторически събития, имена и репрезентативни образи. Ще изпреваря изложението си и ще посоча, че за творците от „Мисъл родното е духовен строй, национално специфичен начин на световъзприемане 1 В. Велчев. Към българо-руските литературни отношения. Лермонтов и Яворов. Език и литература, 1965, кн. 5. 16 сe B образотворчество. Традиционните възрожденски образно-езикови форми подлагат нана жестоко пародийно-деформиращо преосмисляне - у Яворов думата „земя" загубва напълно духовно-идеалния си смисъл и разкрива в градация най-непривлекателните си семантични възможности: тя е материално-безлич ното географско пространство, което „днес един - друг утре ще насели"; найменуваният, изпълнен с национален смисъл, емблемен „пейзаж" е превърнат безименни, безразлични към духовно-националното „предели"; народът - въз рожденската светиня, която през XIX в. устойчиво се асоциира с образа на родната земя, е „повилняла сбир / от вълци и кози...., чието име е безброя... може би една от най-силните, въздействуващи деформации в образа на родното е реализирането на зададената от българския език семантическа възможност „земя" да бъде заменена синонимно с „пръст“. Одухотворената, често персони- фицирана в майка възрожденска земя е сведена до грубо материалното, неесте тичното, до онова, което най-малко от всичко може да се асоциира с идеята родина - до мъртвата пръст. Това, че за Яворов „родина“ и „пръст" са несъчетае ми неща, личи не само от подчертаната антидуховност - еднакво мъртва", но и от горчивия реторичен въпрос, който не изисква отговор - това, че роди И ната не е пръст, самоочевидност. за 1 Само петнайсет години след това септемврийската поезия обръща тази (а и други) очевидности с главата надолу:

Проблематиката, която настоящата статия ще се опита да изследва върху конкретния материал на една творба, се радва, както е известно, на изключителен интерес в последно време. Някои автори дори (Мендилов) говорят за обсесия. Внушителният поток от литература по въпроса - монографии и по-част ни конкретни изследвания - неизбежно имат за последица покрай различните гледни точки и лавинообразното усложняване на проблемите с включване на нови и нови научни дисциплини - още и многозначността на употребяваните термини. За да не възникне недоразумение, необходимо е в самото начало да се направи поне следната уговорка: в дадената статия времето и пространството ще се разглеждат като семантични характеристики на текста, образуващи четирите измерения на изграждания в съзнанието въображаем художествен свят, неговите перцептивни координати. Т. е. ще се изследва - в частност - пространството на означеното в текста, имащо за прототип обекти и събития в реалния свят, а не пространството на означаващото с многобройните му модификации, пред ставящи сами по себе си интересен и важен проблем, но без приложение в конкретния случай.

При изясняването на някои характерни черти на септемврийската поезия и вникването по-отблизо в поетичния свят на двама видни нейни представите ли - Асен Разцветников и Никола Фурнаджиев, - в сложната гама от наст роения и чувства на тяхната лирика, силно се откроява една главна особеност - баладичното, като своеобразно поетическо мислене, въображение и настроение. Колкото близки в тематично отношение, толкова и полюсни по натюрел, образ ност и оригиналност на стиха, двамата автори в сборниците „Жертвени клади и „Пролетен вятър" прибягват до баладичните елементи не от желание да бляс нат с причудлива маниерност, колкото от една органична необходимост да се изразят в изповеден тон болката и скръбта, бунтът към една страшна истина жестокост и гибел. С оригинални поетически средства, със своеобразен заряд на Разцветников и Фурнаджиев успяват да разкрият психологията на образите в поезията си, да покажат своите истински поетически възможности. Нашата литературна критика е отделила немалко място за септемврийска та поезия на Разцветников и Фурнаджиев. Особеното обаче се състои в това, че на критиката от 30-те и 40-те години липсва обективна позиция и правилно разбиране за приказно-романтичната образност, баладичния характер на стиховете на двамата поети, експресивното в образа при Фурнаджиев. 1 Литературните критици от по-ново време внасят яснота по проблема за ба ладичното в септемврийската поезия, разкриват неговите особености и функция, опровергават пресилените обвинения за подражателство, търсейки в изразните средства и образите своеобразно преплитане на фолклорно-баладичната тради ция и модерно поетическо виждане, връзката с реалното (Г. Цанев, Пантелей Зарев, Розалия Ликова, Г. Димов, Здр. Петров и др.). Подчертава се определено баладичният тон в поезията на Разцветников и Фурнаджиев, баладичното се приема като поетично средство за постигане на най-висока хармония и яснота чувствата и идеите, за емоционалност, динамичност и непосредственост на образите. на При изясняване особеностите на баладичното в септемврийската поезия без- спорно трябва да се изтъкне значението на традициите, на ония закономерности, които свързват септемврийските поети с тези, творили преди Септемврийското въстание, и дори много преди него.

В обществено-историческото и политическото развитие на България и Полша до Първата световна война има малко сходства. А това означава формиране на различни модели на културно и литературно развитие. Като общо историчес ко събитие за повечето европейски страни войната изиграва унифицираща роля и в областта на културата. По своята същност тя е еднаква за всички участвували нея народи - и за България, и за Полша завършва с тежка икономическа криза. Но първите следвоенни години имат различно отражение в съзнанието българина и на поляка. В Полша радостта от създаването на Втората Жечпосполита първоначално смекчава острите социални проблеми - това е времето на литературното кабаре. У нас влиянието на Октомврийската революция по-осезателно, предчувствието за голям класов сблъсък просто витае във въздуха, избухва Войнишкото въстание, „Да бъде ден!" се превръща в истинско събитие за прогресивния читател. В Полша идването на власт на авторитарния режим на Юзеф Пилсудски с преврата на 12-14 май 1926 г. в началото дори подкрепено от левицата, а в България кървавият погром на Септемврийското въс тание и геноцидът срещу прогресивната интелигенция през 1925 г. окончателно разбиват всички предосвобожденски илюзии за надкласово национално единство. Дори формалното съпоставяне на тези исторически факти откроява различия, които изискват диференциран подход към двете литератури. e В литературния живот през 20-те години участвуват две поколения с различни житейски и творчески биографии - предвоенно и следвоенно, като от литературно-историческа гледна точка обликът на периода се създава от помладото. Основната социална тенденция, която действува по времето на оформянето на това поколение у нас, е тенденция към национално разцепление, докато за поколението на полските „скамандрити", експресионисти и футуристи формираща роля играе полюсно противоположна тенденция - към национално единение в резултат на обединяването на полските земи в независима държава. Това налага тежестта на съпоставката да бъде донякъде изместена към един неособено синхронен, но естествено налагащ се паралел между нашето „септемврийско" поколение и поколението от 30-те години, от една страна, и второто следвоенно поколение полски поети, от друга. Фашизирането на политиката на двете правителства, временната и частична стабилизация на капитализма и последвалата я криза създават редица обединяващи психологически характеристики. Движението от естетизъм към търсене на етическия смисъл на поезията, към една широко разбирана социална ангажираност е определящо за развоя нана бъл гарската и полската поезия между двете световни войни. То може да се проследи 69 до от две диалектически единни гледни точки: като отражение на процеса на силно социално разединение на българското и полското общество през този период и като противодействие на същия този процес чрез поезията, като стремеж да се съхранят национално общовалидните стойности. В повечето изследвания върху периода доминира първата гледна точка и това създава известна едностранчивост в представата за влиянието на социалната динамика върху поезията между двете световни войни. Тук, разбира се, в работен план, ще нарушим някъде равновесието между социалната обусловеност и естетическата автоном ност на литературния процес между двете световни войни в полза на втората. Още повече, че типологическата съпоставка на българската поезия с полската накланя везните именно в тази посока. Ще потърсим конкретните пътища, които поезията се стреми към възстановяване на съзвучието на човека със света, към изграждане на едно ново поетическо единение, което да се противопостави на действителността с художествената си стойност. Един от тези пътища води към литературната традиция, възприемана като гаранция за единство и хар мония, и особено към традицията на литературните направления със сходен тетически модел.