Сергей Райков

Фьодор Михайлович Достоевски - изумителният майстор на словото, когото са нари чали болния гений", „мрачния гений", „ненадеждния гений" и който сам изповядва, че се вълнува от съдбата не на една десета", а на „девет десети" от човечеството, че търси цар ството на мисълта и светлината", вярвайки, че красотата ще спаси света - остава и до днес загадка, изпитание и предизвикателство към търсещия човешки дух... Едно представяне на писател от такъв ранг в ново издание не би могло да бъде обик новен библиографски факт. То е истинско прераждане на гениалния творец в нов културен контекст - и начало на друг диалог между него и хората на новото време. Новото двана десеттомно издание на събраните съчинения на Достоевски, подготвяно от издателство „Народна култура", бе добрият повод, от който тръгна разговорът с проф. Борис Иванович Бурсов (автор на встъпителната студия към изданието) - един крупен литературовед, чиято книга „Личността на Достоевски" претърпя две руски издания, предизвика оживени дискусии в съвет ския литературен печат, а сега се превежда и на български език. Не би могло да бъде иначе - диалогът с явлението Достоевски не може да започне без поглед към неговата личност. Защото тази личност е толкова сложна и многопластова, че мощното и излъчване прониква през всеки, който се докосне до необятните пространства на този творчески свят - мрачен като космоса и блестящ като мисълта на гения, онзи гений, който не намери общ език със своята епоха, но с когото всяка епоха ще търси общ език - нашата като че ли особено настойчиво... - Да, Достоевски сега е гений номер едно, що се отнася до интереса към него. Не искам да кажа, че той е над всички други гении, това въобще е трудно да се изме ри - характерът на неговото творчество е такъв, че в течение на почти цяло столетие към него има най-голям интерес - и у нас, и зад граница. Разбира се, бъл гарският читател ще получи в новото издание един по-цялостен, по-достоверен Достоевски, въпреки че да се преведе правилно Достоевски е много трудно - той е писател, трудно пре водим на който и да било език, но може би да се преведе на език, родствен с руския, е особено трудно. Много са сходните думи, но те невинаги означават едно и също, а и структурата на езика се отличава твърде съществено. Да кажем, „Записки из подполья" - това заглавие не може да се преведе достатъчно точно, на български то звучи като „За писки от подземието", което, разбира се, съвсем не е същото... То е психологическо, това заглавие, вече самото то говори за сложността на задачата, която си поставя Достоевски. Или друго съчинение - Подросток". Оказва се, че в българския език няма точно съответству ваща дума, романът се превежда като „Юноша". Това е твърде неточно. У Достоевски думата подросток" е многозначна и многосмислена - тя не само сочи възрастта на героя Аркадий Долгорукий, но насочва към неговия характер, към неговия ум, настроения, към неговото духовно и психологическо състояние. „Подросток" в руски език означава още неофор мил се човек, а юношата - това е вече оформен човек. „Юность" на Л. Толстой също се превежда като „Младост".

Тази книга е своеобразно допълнение към досегашните трудове на Т. Жечев върху съдбата и странностите на феномена, наречен роман. Казвам допълнение" съвсем не за да омаловажа самостойното и значение в неговото творчество, а, напротив - за да подчертая, че и тук се проявява удивителното постоянство на критика да остава верен на няколко, бих казал, магистрални, естетически идеи, които обаче постепенно се развиват, дообогатяват, разклоняват и обновяват в съответствие с неочаквано откриващите се в това движение нови връзки между тях. При прочита на това изследване много неща ще зазвучат в пълната си дълбочина и многогласие, ако постоянно държим под око пътя на Тончо Жечевия интерес към проблемите на романа още от „Съвременни образи и идеи" (1964) и „Идеи на прозата" (1967), та до неговия критически шедьовър „Българският Великден или страстите български" (1975). Бих желал особено да подчертая оформената в жалонните творби на критика концептуална угльбеност и пластическа сила, особено ярко проявени в размислите над произхода и бъдещето на романа, както и в онази респектираща способност за проникновение не само във, но и отвъд омаята на една поезия, зад която стои българската история - поетична и трагично-епична, - българският национален дух и страстите български. Всичко това се поддържа от няколко яки стожера, които скрепят в единно цяло търсенията на автора (независимо дали пише специално върху проблемите на романа или върху пое зия и история, история и проза, общество и литература, писатели и книги, критика и критици), и тези стожери са: дълбоко вижда ната връзка на литературното развитие с развитието на националните идеи, с възхода и катастрофите на българския народен дух; диалектически процесуалното схващане за жанровото строителство върху основата на една философия на българската история; постоянно провеждан паралелен подход към литератур ните трансформационни процеси и развойни тенденции в миналото и в съвременността плътното придържане към „литературния релеф" с цялото внимание към отделния автор И отделната творба, без да се губи теоретическата висота и историческата перспектива, при това без да изчезва личният емоционален ангажимент, който придава самостойно, а не приложно" звучене на текста, развива се в самостоятелна критическа сюжетност - с една дума, всичко онова, което Т. Жечев изрази с една фраза като свое творческо кредо: „Критиката е художествена проза, чийто главен герой еидеята." Подчертавам последната мисъл и особено идеята в нея - защото тя е ключът към книгите, за които споменах: разбира се, не всички от тях са центрирани върху романа, но без това внимателно и просветлено вникване в историческия път на идеите - обществени, културни, иманентно-литературни, - което ни откриват в различни степени, ракурси и оттенъци всички Тончо Жечеви книги досега, обяснението и на неговата концепция за романовото развитие в българската литература би било непълно. Още в началото на изследването си Т. Же чев изрично подчертава: „Всички литературни родове, видове и жанрове с успех могат да се съотнесат към преломните исторически съ бития в живота на народите. Но никъде за дължителната взаимна обусловеност между тези събития и литературните форми не е така пряка, очевидна и необходима, както при романа, който, взет в един по-широк план, е художествена летопис за историческите събития и обществените нрави... Тъкмо тази вътрешна, социална, психологическа, есте тическа и философска връзка имаме пред вид, когато трябва да обосновем самата тема - Девети септември и българският роман. При това ние имаме и ще имаме пред вид двете страни на един и същ процес: от една страна, назряването на повратното историческо събитие, неговото ставане" и неговите последици дават най-обилната храна за развитието на жанра; от друга страна - романът е една от най-подходящите художествени форми за осмисляне на станалото: в него извънредно пълно се отразява и оформя обществената мисъл за станалото, със съдържа нието и формата си той изразява художестве ното и критическото съзнание на епохата за преживяното и изследва, анализира новите обществени и нравствени реалности, породени от повратното историческо събитие.

„Проблеми и профили" е книгата, която в сянката на такива монументални литературоведски трудове на Боян Ничев като „Увод в южнославянския реализъм" (1971) и осо бено „Съвременният български роман“ (1978) би могла да остане извън онова внимание, което тя наистина заслужава. Но ще бъде лекомислено да сметнем, че статии като „Съ временният български роман - проблеми и съдба“, „Съвременност и литературна история", „Роман и национален живот“, „Литература, фолклор и естетическо възпитание" и др. са само още една проява на трайния интерес на критика към проблемите, които той с такава респектираща ерудиция, проникновение и изследователски замах е разгърнал в най-добрите си книги. Също така погрешно ще бъде да преценим навлизането на Б. Ничев във „В белетристичния свят на Павел Вежинов“, „В света на Андричевите разкази" или в „Белетристиката на Атанас Наковски“ като своеобразно отпускане" на теоретика в по-топлите и спокойни води на литературнокритическия портрет. Защото у изследовател с интересите и неведнъж утвърждаваните качества на Б. Ничев нито връщането към разработвани по-рано проблеми е преповтаряне, нито портретуването на един или друг конкретен творчески свят е обичайната критическа живопис, в която хронологията на теми и мотиви отвежда най-много до характерологични открития от типа на „Хе съвсем различен писател от у Верен на своя творчески натюрел, Боян Ничев едва ли би обърнал поглед натам, където зад събраните отделни статии не ще се различи единната концепция, ако в изследването на конкретното литературно явление не прозират следите на глобални литературни проблеми, руслата на ония мощни подводни течения, които прокарват новите пъ тища в развитието на един творец, на един жанр, на цяло литературно направление, заедно с обкръжаващия го т. нар. „литературен живот", най-сетне на цяла една национална литература в контекста на главните й (при това доста трудно откриваеми и определими в движение) социални, исторически, регио нални и наднационални взаимозависимости. С това не искам да кажа, че в „Проблеми и профили" се решават вкупом всички тези глобални задачи пред литературознанието и критиката, но трябва да подчертая: ако книгата си поставя по-близки цели, отколкото, да речем, едно монументално изследване, то тази нейна насоченост се компенсира" на пълно с поставянето на въпросите в нови, неочаквани ракурси, с откриването на нови нюанси в постановката на проблемите, в които започват да проблясват неподозирани по-рано отношения и взаимозависимости; картината на литературния процес и ролята на отделни творци за реализирането на новите насоки в него се обогатяват с нови ори гинални интерпретации. Изобщо онова, което респектира и в тази книга на Боян Ничев, е умението му да открива проблеми, нерешени въпроси, изненади, интересни поводи за изследователско любопитство там, където за мнозина диалектиката, борбата на противоречията, двигателната енергия на литературния процес си остава неизявена, неясна или просто отсътвуваща. В този аспект „Проблеми и профили" представлява не само ня какъв сбор от щедро нахвърляни проблемни находки (всяка от които впрочем - разра ботена подробно - би могла да роди поне студия, ако не отделна книга), но е стъпка към по-нататъшното цялостно, комплексно осветляване на националния литературен мо дел, на спецификата на нашия литературен развой в контекста на целия социокултурен комплекс от влияещи му фактори - нацио нална история, национална съдба, национално самосъзнание и народопсихология, идеологическо развитие, взаимоотношения меж ду фолклорно, художествено и естетическо съзнание, самосъзнание и ценностна ориен тация, влияние и реакции спрямо чужди ли тературни модели и т. н. Пристрастието на Боян Ничев към проблемите на романа - като водеща за съвре менността, развиваша се и строяща се пред очите ни жанрова формация, побрала и от разила в себе си най-съществените особености на националното ни литературно развитие и най-вече неговите актуални проблеми - може лесно да се оправдае с ироничната фра за на Тибоде: „Новото време подари на човечеството само две нови страсти - никотина и романа..."