Патосът

На две последователни заседания Науч ният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат труда на Васил Колевски „Патосът на Октомври“, посветен на 50-годишнината от Великата октомврий ска социалистическа революция. В своята рецензия Ангел Тодоров подчерта значимостта на темата, даде положи телна оценка на труда и направи извода, че влиянието на съветската литература върху българската е една дълбока закономерност за активизирането и развитието на цялата наша култура и литература. От тази позиция авторът разглежда и въпроса за отражението и приемането на съветската литература в българските прогресивни периодични литературни издания от 1917 до 1944 година. Ангел Тодоров направи кратък обзор на застъпения в книгата материал, подчерта неговата широта, систематизация и оценка от съвременно научно гледище. Той охарактеризира изследването като сериозно и компетентно написано. Направи и някои критични бележки.

Не се колебая още в заглавието и в след ващите редове така да квалифицирам книгата на Васил Колевски „Патосът на Октомври (Съветската литература в българския пролетарски и антифашистки литературен печат 1917-1943)“, защото извършената от автора работа, посветена на важен въпрос от литературните взаимоотношения между Съветския съюз и България, каквито и недостатъци да има, е на научно равнище и свидетелствува за сигурно познаване на материала и пробле мите, за добросъвестно и близко отношение към една не толкова лесна задача. По време на буржоазно-фашистката дик татура у нас пролетарският и антифашистки литературен печат бе току-речи единственото място, където съветската литературно-теоретическа и естетическа мисъл и художествено литературната продукция на съветските писатели можеха по-пълно или по-осакатено - в зависимост от поведението на цензурата - да бъдат представяни и оценявани и където същевременно намираше израз влиянието им върху нашата комунистическа литературна мисъл и практика. Поради това съвсем есте ствено е, при разработката на темата за съ ветската литература в България, вниманието на изследователя да се насочи преди всичко към прогресивните вестници и списания.

Споровете за границите в изкуството нямат граници. Те ту избухват в шумни естетически разпри, изпълнени с гневни възгласи, саркастични съгла сия и вопли на комично отчаяние, ту заглъхват в тишината на кабинетните размишления, отново бушуват в пламенни литературни манифести и угасват в схоластични мастилени войни... В това няма нищо ново. Ново, интересно и различно е онова, което всеки път събужда тези теоретически бури - те никога не минават „безнаказано" за самото изкуство и готовността му да ги намира освежителни и здравословни издава, че тъкмо то е главният виновник и подбудител. Естетическите дуе ли не само ласкаят неговото самочувствие и не само го карат бързо да прощава драскотините, които понякога получава в бъркотията на по-разгореще ните схватки - в тях то проверява собствената си стойност и съблазнителност, своя чар и покоряващо влияние. То много добре знае, че там, където има 3 въпроси, има интерес, където се търсят отговори, има познание, а където има познание, има развитие... Но постоянните спорове, сблъсък на страсти и състояние на неустанове ност, също омръзват на капризната дама: най-сетне всичко си има граници. Периодите на равносметка и успокоение, на вътрешно съзряване ще подгот вят новото възраждане на интереса към неизвестното, нова жажда за риск, нова любов към въпросите. Но възраждането не означава просто възкръсва не, а преобновяване, осъзнатост на „несходствата в сходното", носталгичен поглед „отвъд" по посока на предишните благоустроени и обживени граници