Бурсов

Тази книга привлече вниманието още преди да бъде издадена в отделен том. Беше се появила само първата част в списание „, Звезда", а вече лагерите „за и против" поведоха спор по страниците на съветските периодични литературни издания. Естествено, подгот вяйки окончателния вариант за печат, Бурсов се съобрази с някои безспорни съвети, но това не се отрази на цялостната му концеп- ция, нито на своеобразната постройка на капиталното начинание. И ето творбата пред съда на читателите. „Умната книга, ако имаме пред вид лите- ратурознанието, е тази, която ни дава материал за размишления за човека и човешките отношения - преди всичко в наше време, дори и да е посветена на литературата от миналото" (с. 592) - такава е отправната позиция на критика за един нелек диалог с мислещия съвременен читател. И добавя: „От нас се изисква непрекъснато обновление на нашите литературни средства, иначе - тыпчем на едно място" (с. 594). Приемаме като форма на обновление и самото определение, което авторът дава за жанра на своята книга - роман-изследване“. Няма ли тук намек за двойнствеността“, играеща толкова отговорна роля в това, което ни предстои да прочетем. От една страна, „изследване" - област, неподатлива на интуитивността, област строга, раждаща се из морето на фактите, и, от друга - роман" - субективно човешко творение, огледало на личността и на нейния мироглед, творение, в което фактът нерядко е плод на инвенцията. Невероятно трудна е задачата на Бурсов - да намери ключ към вътрешния свят на Достоевски, на своя Достоевски, като първожрец да освети пътищата, по които от мисълта на личността се ражда художественото творчество. Невъзможно е да откриеш докрай абсолютната истина в такава деликатна област дори и затова, че твоето Аз се сблъсква с чужда вселена и в спор я опознава. Личният подход предполага подбор - необозрима е безкрайността, - а подборът - найпрекия, а може би и най-сложния път към обобщението. Бурсов преднамерено се отказва от биографичната последователност, той търси личността в нейните най-характерни и най-непроменливи проявления. Тежък и многопланов е този спор между Аз-а на писателя Достоевски и Аз-а на критика Бурсов, а на места и неравностоен. В своя „Трактат на безсмъртието", написан пред смъртното ложе на Мария Дмитриевна, съпругата на писателя, Достоевски пише: Маша лежи на масата. Ше се видя ли пак с 12 Литературна мисъл, кн. 3 Маша? Да обикнеш човека, както самия себе си, по Христовата заповед - е невъз можно. Аз-ът препятствува" (с. 163). Колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, с тези думи великолепно бихме могли да обясним взаимоотношенията Бурсов - Достоевски. Критикът опознава личността на писателя от позицията на своята неповторима индивидуалност и така се ражда усещането на читателя, така точно доловено в статията на съветския литературовел Ю. Селезньов, че книгата на Бурсов за Достоевски - това е „роман без любов" (вж. Ю. Селезнев, „Роман без любви", сп. Вопросы литературы, 1975, кн. 4). Заключението на Бурсов е дело не на добросъвестния изследовател, а на човека и това заключение е „Достоевски е опасен гений". Именно субективната страна на книгата ще се докосне до нас, до Аз-а на всеки от нас и ще породи съгласието или несъгласието със заключенията на автора. Към тази субективна страна трябва да споменем използуването на един факт и премълчаването на друг и най-вече - подбора на трите найнепроменливи (според Бурсов) проявления на личността на Достоевски: отношението към парите, непрактичността и над всичко: двойнствеността, която след прочитането на кни гата възприемаме (или отказваме да възприемеме) като определение на „достоевщина". Може би Бурсов не трябваще да лишава книгата от някои спорни или безспорни неверни твърдения на съвременници (Тургенев и др.), които съществуваха в журналния вариант и които биха могли да бъдат разгледани като „митологичен" поглед върху гениалната личност, като своеобразно проявление на нейното въздействие върху ду ховния свят на околните. И когато нерядко самият Бурсов дава ухо на тези твърдения, то това е свидетелство доколко „митологичното" дава отражение и върху неговата мисъл. За пример можем да дадем твърдението, че у Достоевски отсъствува жестът“. Наистина то е базирано на изявления на самия писател. И Бурсов, намирайки го най-близко до своята концепция за личността на твореца, го приема, без да потърси подкрепа всред тези свидетели, които не биха му я дали. Той не се съобразява с мемоарите на Ана Г. Достоевская, нито с многобройните свидетелства на роднини и познати, които с помощта на фактите доказват изключителното присъствие на жест". Та нима историята с рулетката би могла да се обясни само с жаж дата за милион“, та нима тя не е преди всич ко, жест“, предизвикателство към природата, към всяка рационалност.

„Критиката като литература" - ето един болезнен комплекс, който измъчва всеки критик по призвание. Това е въпрос за самочувст вието му на творец и съзидател, на откривател на нови истини за човека, а не просто коментатор и анализатор на чужди мисли и творения. Защото критическата дарба е също така привилегия на малцина - тя също има своите мъчителни страдания и жестоки изпитания на Съвестта. Върху постигнатото вече от писателя критикът изгражда нов, неповторим и естетически вълнуващ свят, за да се включи във всеобщото познание за човека, за да ни развълнува и пречисти. Оттук, от тази мисъл тръгва и съветският литературовед и критик Борис Бурсов в книгата си „Критиката като литература". И аз искам да цитирам едно особено важно място от нея, изведено като норматив не толкова за критиката изобщо, колкото за самия него: „Що се отнася до критиците и литературоведите, даже и до найквалифицираните от тях, в сила остава въпро сът, в каква степен са те литератори, та дори писатели" (с. 5). Въпросът е не само сериозен, той е съдбовен. Но разрешението му не бива да бъде абстрактно, т. е. в теоретическото му 149 налагане и формално съгласяване с положителния отговор. Нашият читател - пише Бурсов, - съдейки по отношението му към Литературознанието, чака от нас обновление както на способите за анализ, така и в тяхното изложение - с други думи, пред нас се изправя задачата да доближим критиката по форма до самата литература“ (с. 8). Големият, единственият дори пример за критика е сам писателят. Писателят ене само художник, не само пресътворител на живота и човека чрез словото, но и изкусен тълкувател, проникновен анализатор на чуждите художествени творения, а често и на своите собствени. В руската литература, както подчертава Бурсов в книгата си, такива майстори са били и Пуш кин, и Гогол, и Толстой, и Достоевски. Техните статии, рецензии, бележки или писма са образци на критическото слово, които заемат достойното си място в историята на руската критика наред с постиженията на Белински, Добролюбов, Чернишевски, Мережковски и др. Дори нещо повече - в писателската критика често има повече проникновения, повече усет за художествените достойнства на разглежданите автори и творби. Силата на тях ната критика е в лаконичността, изразителността и конкретността" (с. 12).