Книжка-8

Съдържание

Деветосептемврийската победа освободи целия творчески потенциал на българската нация, разкри неподозирани възможности за прогрес във всички области на обществения живот, даде на личността правото и задължението да се усъвършенствува, да се стреми към висша хармония със заобикалящия я свят. За четиридесет години българинът извървя сложен, драматичен път, но остана верен на водещата градивна идея, на колективната партийна мъдрост и на решимостта си да погребе създадените от буржоазията национални комплекси, да превърне родната страна в мечтания някога „град на слънцето". Социалните преобразования, системата за мислене и действие, характерна за социалистическото общество, логически доведоха до небивал културен разцвет, до „втори Златен век“, чиято същност намира отражение в най-стойностните творби на съвременната българска литература. Причините за успехите на следдеветосептемврийската литература са много, но нека тук припомним най-важните от тях. От огромно значение е същест вуването на здрави идейно-художествени традиции, на неудържим стремеж у големите български писатели от миналото да бъдат верни на прогресивните идеи и борби на своето време. Българската възрожденска литература беше неотделима от национално-освободителното движение и тя роди своя гений - Христо Ботев, поета и публициста, по който след това всеки, посветил живота си на изкуството, ще трябва да сверява своята гражданска и художествена позиция. Патриархът на новата българска литература Иван Вазов създаде хи ляди страници поезия и проза, за да остави на поколенията енциклопедия на народния живот, за да увековечи пиянството на един народ", жаден за свобода и социален прогрес. Нито един от големите български писатели не изневери на своя народ, не премина в редиците на политическата реакция. И в найстрашните години на кървави репресии гласът на писателя високо и ясно отстояваше светлите идеали на демокрацията.

Камен Калчев присъствува в съвременната ни художествена проза главно като автор на романа „Двама в новия град", на „Софийски разкази“, „При извора на живота“ и „Как търсих бъдещето си" - творби, в които значителната обществена проблематика е реализирана с новаторските художествени сред ства и с новата повествователна техника на лиричната синтетична белетристика, която се роди у нас през 60-те години. Днес той е вече автор на около петдесет отделни книги с разкази, повести, романи, драми, романизирани биографии, пътеписи, художествени мемоари, детски произведения, художествена документалистика..., като най-ценното, което създаде досега, е от последните двадесет години. Успехът на този писател се дължи на умението му да навлезе в съвременния живот чрез всекидневното и обикновеното и да ни приобщи към значителната проблематика на социалистическото общество. Това той успява да постигне не само в най-сполучливите си творби, но и в такива като „През април“, „Влю бените птици“, „Пробуждане“, както и в някои от документалните си произведения, които също участвуват в изграждане облика на съвременната ни художествена проза. След Априлския пленум на партията от 1956 г. Камен Калчев се роди повторно като писател. Сега той успя да преодолее господството на суровия жизнен материал и описателността (които характеризираха повествованието му през 40-те и 50-те години) и заговори със съвсем нов глас - лиричен, заду шевен, искрено развълнуван. Заговори за най-съществените явления в обществе ния ни живот, в бита и нравите на днешните българи. От повестта „Влюбените птици" (1962) насам той се наложи в националната ни литература като майстор на интимното, откровеното и леко иронично повествование, с ярко изявени граждански позиции; повествование непретенциозно и неусетно преодоляващо преградата между читателя и разказвача. След 1956 г. Камен Калчев започна да разказва сърдечно и с емоционално напрежение, да обагря повествованието си с мек хумор и тъжна ирония, която в редки случаи става хаплива и жестока. Най-често той съчувствува на героите, които иронизира, стреми се да ги разбере и да обясни недостойното им поведение. Темата за „малкия човек“ в новите условия на живот добива своето типично каменкалчевско звучене.

Един поглед днес върху развитието на драматургията ни през четириде сетте години свободен социалистически живот доказва, че тя достига естетическите си висоти на широк фронт, в смисъл на пъстър спектър от жанрово и сти лово разнообразие. Това нейно богатство, наред с властното присъствие на отделни имена на драматурзи, може да се оцени най-добре през последното десетилетие, като се съпоставят последните и постижения с първите ентусиазирани, но и наивни стъпки на новата социалистическа драма. Днес нашето драматическо изкуство е много по-богато. Бързам да добавя, че и тогава, и Днес творческата отговорност на писателите-драматурзи при създаването на драматически произведения е била винаги висока. Винаги са били налице жаж дата, преданите усилия на драматургията и театъра да бъдат близо до живота на народа, до неговите борби, да изразяват въжделенията му, да пресъздават и запечатват в естетическа неизменност неговите герои. А всичко друго е било въпрос на опит, на творчески възможности, на художествена подготвеност, които могат да ни обяснят и липсата на по-значителни драматургически завоевания. Защото трезвият поглед не може да не забележи, че историческият прелом, преживян от нашата страна, с неговите драматични и трагични значения, не е отразен в широта - заглавията с пълноценни художествени качества са доста по-малко, отколкото заслужава една подобна героична епоха. И нали именно затова авторите отново се връщат към нея. Обществено-политическите събития с изключително въздействие върху съзнанието на театъра са много по-богати и разнообразни от съдържанието на първите заглавия на нашата социалистическа драма. Тази трезвост не е откритие на настоящия момент. Тя се покрива с неудовлетвореността у драматурзите в тези първи години" на творчество, за да последват уверени крачки, да получи развитието на драматургията нова енергия, да се домогне до истински открития, да бъде на висотата на времето, което отразява.

Предмет на настоящата статия е образът на човека в българската художествена проза след 1944 г. Ще се спрем по-специално върху представите на неговата социална активност, обусловени от исторически подвижното съот ношение личност-общество. То е решаващо при анализа на литературния ге рой - доколкото представлява мирогледно-идеологическата основа, върху която се формират естетическият идеал за личността и изхождащите от него проблемно-идейни търсения. От друга страна, взаимовръзката личност-общество може да се разглежда и като формообразуващ фактор. При посредничеството на проблемно-тема тичния план на изображението тя влияе върху жанрово-йерархичната система, върху структурирането на персонажите, върху поведението им на равнището на сюжета и т. н. На практика това означава, че всеки нов момент в социалноидейния подход към личността води към съответно изменение на нейните струк турно-художествени характеристики. Така обоснована, еволюцията на героя в най-новата ни проза става показател за движението на обществените идеи през изминалите четири свободни десетилетия от националната ни история.

Загадката на тия редове ме е занимавала неведнъж. От време на време я забравям, но тя упорито стои някъде в сенките на подсъзнанието и изпраща оттам своите тревожни импулси. В тях се крие сякаш някакво мълчаливо послание, някакво пророчество. В същото време тук има и едно противоречие, което настойчиво привлича вниманието върху себе си - и сигурен съм, че поетът съвсем съзнателно го е въвел в подтекста на творбата. Странното е, че това отрицание, това толкова убедено „не" адресирано към поезията, е казано с езика на самата поезия и във формата на стихотворение, а не във формата и с езика на някакъв манифест, макар че всичко в това произведение подвежда към мисълта, че обществената му функция, ролята, в която то се поставя, е тъкмо на творчески манифест. Само привидно то е едва ли не ня каква прокламация, обезсилваща напрежението на всички лирически пера - крехки и чупливи пред бронята на бруталния век: ... .под дебелата броня же лезна /ще достигнат ли будно сърце ?" - сякаш се съмнява поетът... И, от друга страна, как да си обясним подчертаното с три отрицания „сега", щом то се отнася тъкмо за времето, в което създаде своите безсмъртни песни един от най-големите български поети - авторът на същите тези отхвърлящи стихове... Очевидно Вапцаров споделя тук нещо толкова лично, изповядва нещо толкова дълбоко и съдбоносно, че то дори е непреводимо на езика на „нормалната" човешка реч - не може да се сподели дори в такъв интимен, но прозаичен, жанр" като писмото (впрочем Вапцаров и него превърна в стих), а непременно трябва да бъде изразено само чрез „, високия" език на поезията... Колкото и да е парадоксално - а тъкмо подобен род парадокси са в същинския дух на поезията, - именно такъв изказ, в който метрическата подреденост, сгъстеност и единство се борят с тенденциите към сказова намеса на разговорната реч, а песента се бори с прозата на живота, такъв изказ, в който надделяват все пак вътрешната свобода, съзнателно повишената условност, „необикновеност“ и настойчива обособеност от обичайните слова, — именно той позволява на твореца по-активно и по-рязко да обърне общественото внимание върху онова дълбоко лично, за което прозата се оказва по-несвободна и разсеяна, и същевременно да извиси чрез поезията съкровеното до съдържание, достойно за общественото внимание. При това с напомнянето, че в поезията отрицанието трябва да се приема като 13 утвърждаване на нещо друго, близко до изящната словесност. но различно от нея, по-високо от нея..

Българското литературознание има дълголетна история. Макар наченки да има и през средновековието, то се заражда успоредно с формирането на национално съзнание и на национална книжнина през епохата на Възражда нето ни. Интензивно и благотворно то се развива в следосвобожденска Бъл гария, когато израстват крупни учени литературоведи, утвърдили перспективни традиции. Обаче едва в условията на социалистическа България, когато се създават най-благоприятни условия за разцвет на националната ни наука и култура, то се извисява до ново качествено равнище, домогва се до непреходни завоевания. Най-тясно свързана с народностното ни битие, призвана да изучава и осветлява процесите и явленията, родната ни литература в нейния многовековен развой и съвременно състояние, литературоведческата наука се утвърди като извънредно действен фактор в културно-естетическото изграждане на новото социалистическо общество. За разлика от други науки литературознанието, макар да разработва и проблеми с по-универсално значение, по своята същност и предмет на изслед ване има подчертан национален характер. То именно е задължено да осветлява богатствата на народностната ни литература, да разкрива закономерностите на нейното развитие в най-тясна връзка с историческата ни съдбовност. И заедно с това да изобличава всякакви опити за нейното неправилно интерпретиране, да утвърждава истината за ония процеси и факти, които са давали съдържание и насока на родната ни култура. На националната ни литературоведческа мисъл се падаха дългът и честта да играе ръководна роля в научното дирене по проблемите на българознанието и в национален, и в международен мащаб. Затова и методологическото преустройство на литературознанието след 1944 г. се налагаше с особена категоричност и сила. B Задачите на хуманитарните науки, в това число и на литературознанието условията на социалистическа България бяха очертани на Петия конгрес на БКП, както и в някои трудове на Г. Димитров. В съгласие с новия исторически етап на обществено-икономическото и културното ни развитие литературната наука следваше цялостно да се преустрои, като се опира и на здравите материалистически принципи, утвърждавани от учени, работили в предходните периоди, да застане на съвременни марксистко-ленински позиции.

Българският стихотворен превод отдавна излезе от своята детска възраст и наближава своята зрелост. Благодарение на усилията на най-добрите български преводачи нашият читател вече разполага с такива преводи на редица от най-значителните произведения на световната поетическа класика, които не само го запознават със съдържанието им, но и представляват поетически постижения, факти на българската поезия. Струва ми се, че не е далеч времето, когато ние ще можем вече с пълно право да говорим, че съществува българска преводаческа школа. Но по отношение на теорията и критиката на стихотворния превод у нас положението е съвсем друго. Обстойните и компетентни рецензии на български стихотворни преводи все още са рядкост, а теоретичните обобщения на опита на българските поети преводачи се броят на пръсти. Ала няма съмнение, че без сериозни постижения в теорията и критиката на стихотворния превод у нас процесът на създаване на българска преводаческа школа няма да бъде завършен. Обилна светлина върху редица въпроси по теория на стихотворния превод могат да хвър лят самите поети преводачи. Всеки добър преводач, който има зад гърба си няколко десетки хиляди стиха, претворени и публикувани от него на български език, не може да не се е добрал до твърде ценни наблюдения, обобщения и изводи за спецификата и творческата същност на стихотворния превод. Разбира се, за да станат тези наблюдения, обобщения и изводи достояние на нашия читател, те трябва да бъдат написани и публикувани. За съжаление, що се касае до написването, примерите в това отношение засега са единични. Но може би редица наши поети преводачи просто трябва да бъдат подтикнати да споделят своя опит? Тъкмо тая идея ме накара да се обърна към редица от тях с въпросите на настоящата анкета. Следва да отбележа, че самото съставяне на въпросите не беше никак лека работа. Стре мях се да ги формулирам и подредя така, че от една страна, те да накарат анкетираните да пог леднат нещата отвътре", от гледна точка на собствения им опит; от друга - да обхванат найсъществените страни на стихотворния превод: от трета - да предизвикат отговори, които биха имали значение за теорията на стихотворния превод. По-долу привеждам самите въпроси, а след тях - отговорите на неколцина наши поети преводачи, чиито най-добри преводи според мен спадат към онези, които оформят физиономията на нашата преводна поезия.

Но да се върнем отново към есента през 1947 г. Макар че развалините от бомбардировките бяха разчистени и някак потулени, имаше не що сиво във външния вид на града. Не даваха кой знае колко празничен вид няколкото плака та на площада пред Народното събрание, статуята на Републиката или победата - жена в полет, размахала меч, която местиха на няколко места - естрадата, долепена до Народната банка, скулптурите пред двореца - сега Художествената галерия. Денем градът имаше делови, делничен вид. От време на време по платното на улиците, където се спираха случайно срещнали се мъже и жени на разговор, профучаваха американски или английски открити коли - джипове" - от Съюзната контролна комисия. По тротоарите се движеха млади мъже с преправени войнишки униформи, донесени от фронта. Можеше да се види понякога и група цивилни с преметнати автомати, които отиваха някъде. Привечер от кварталите прииждаха групи младежи с развети знамена за митинг. Скандираха лозунги, пе еха. Ораторите на Работническата партия - комунисти и от РМС бяха все едни и същи, до като представителите на другите отчественофронтовски партии и организации често се сменя ха. Старите лидери минаваха в опозиция, организациите им се деляха... Бяхме вече Републи ка, бяхме поели свой път на развитие, но имаше Съюзна контролна комисия и това даваше надежди на много от опозиционните лидери, а и на подплашената буржоазия, за някакво връщане. Нямаше я още национализацията - патриотичните индустриалци живнаха - партиите са си партии, властта си е власт, но народът иска да се облича, обува ни бяха оскъдни - ширеше се черната борса. и да яде... Дажбите с купоВечерно време започваше разходката „по Царя". От Народното събрание до входа на Парка на свободата пъплеха с бавен ход момчета и момичета. Влюбените навлизаха по ален те. Бяха неориентирана паплач", а и самата разходка бе останала в наследство от буржоаз на България. Ремсистите бяха в клубовете, по акции и агитки, но от време на време и те прес качаха до разходката, да се видят с някой съмишленик, а и момичетата там бяха също млади и хубави, както и нашите „моми". От ъгъла на „Раковски", край Военния клуб до Народното събрание се движеха хора на възраст: политици, учени, излезли от аперитивите да се пораз тъпчат малко, преди да се приберат в къщи. Необезпокоявани от никого, те бистреха „голяма та политика". А по „Раковски" се разхождаше недоубитата буржоазия", героите на „Стършел" Джони Лейковци (Жоро Лекето), Зозита, Фифита, Пуфита. Младежите бяха в костюми с тесни панталони, дълги коси и сака, момичетата с обувки с много високи токове за тогавашното вре ме, подкъсени поли и чанти през рамо. Бяха суинги" със свой език и маниери. В тези три ка- тегории не се приемаха пришълци, чужд" елемент. А като прибавим и ремсовите клубове, броят се увеличаваше на четири.

Немислимо е да се говори за литературна София за времето около и след 1944 г., без да докоснем миналото, свързано с някогашната романтика на града. Тук не става дума само за фрагментите от виенска архитектура, по чудо оцелели от бомбардировките. Нито за онова неповторимо „свое", което съпътствува всеки град. Става дума за шепата поети, без които е немислима атмосферата на града, за онези от мансардите, с живот без вечни календари", а с надеждата - да се осъществят в делника. В онова време между две стихотворения, едното от които е написано, а другото само замислено. Това време, разбира се, е немислимо и без профаните, рентиерите, дребните търговци, продавачите на симид, слепите по ул. „Пиротска", които предлагат неизменно своя „Ластик! Ластик!", сякаш той е най-наболелият проблем на града. А заедно с тях и уредниците на томболи, панаирджийският певец Тоно Стойнов от пазара на бул. „Драгоман" (сега „Г. Кирков"), кафеджиите с кафеджийниците и антикварите, изложили букинистичните си чудеса по оградата на градската джамия. Истински Вавилон от съдби, в които все пак именно поетите живеят като поети. Обикновено без дребни сметки и с размисли повече за утрешния, отколкото за днеш ния ден. В тази София, някъде из трамвая към старата гара, се мярка и високата фигура на тогава неизвестния Никола Вапцаров. Той е неотделим от нея и ще остане завинаги в нейната памет. Тук, в една от малките печатници, каквито в града има около стотина, ще се отпечатат и неговите „Моторни песни". Годината е 1940, а авторът е отбелязан като Никола Йонков. За него не можем да кажем, че езагрижен единствено за днешния ден", въпреки че има семейство и издаването на една книга не е било кой знае колко евтина работа. При работа с оригинали от книгата останах с впечатление, че повечето от тях са минали през ръката на Вапцаров, нанесъл върху тях кратки, но съществени допълнения. Става дума за думи, отпаднали под червения молив на цензора. Това вероятно е станало още в печатни цата или в дома на поста, преди книгата да тръгне към своите читатели. Това подсказва авторската отговорност пред словото. Съзнанието, че все някой от тези екземпляри ще достигне до бъдещето. Излизат, разбира се, и няколко рецензии. Една от тях е от Ангел Жаров, псевдоним на Михаил Сматракалев - във в. „Заря", бр. 5610 от 1940 г. Ангел Жаров е запазил и един от автографите на поета. Съберем ли тези автографи, ние ще имаме представа за приятелствата на Никола Вапцаров, дори за срещите му по дни според датите в тях. Трудно се реставрира животът на един град с толкова много някогашни приятелства. И все пак човек може да си зададе въпроса - в кое софийско кино е възникнала идеята за Вапцаро вото стихотворение „Кино"? Може би във Феникс“, в Уфа", в „Роял или другаде? Това е същата 1940 г., в която излизат две книги от Васил Воденичарски: „Искри" (репор тажи) и „Земя и хляб.

Бр. 4 се открива със статията на Лариса Полякова „Споровете за метода - спор за човека". С нея тя участвува в дискусията, посветена на теоретически проблеми на социалистическия реализъм. Характерна осо беност на водената дискусия, както изтъква авторката, е нейният световен аспект, насочването и към тенденциите и закономерностите на световната литература, обърнала поглед към изследването на човека, изправен пред глобалните проблеми на съвременната действителност. Никога в историята на световното изкуство не есъществувал толкова мощен стимул за сближаване, за сходни художнически търсения, които усилват процеса на взаимодействие и взаимно влияние между отделните национални литератури - пише Полякова. Но същевременно тя счита, че би било непростима грешка да се виждат в съвременната световна литература само естестическите аналогии - днес, в периода на нарасналата конфронтация на двете обществени сили - социализма и капитализма, - дискусията за социалистическия реализъм като метод, отразяващ все по-усложняващия се живот, най-прогресивните тенденции, се превръща във важен фактор с идеологическо значение. Тя се води на фона на откровен интелектуален спор на две философии за положението на съвременния човек в света. В този спор литературата зае ма едно от авангардните места. В художест вените решения се разкриват не само аналогиите, но и основните принципни разногласия. Няма нищо по-пагубно за изхода на дискусията и за състоянието на метода като цяло от нивелирането на творческите открития въз основа само на художественоструктурните сходства. В теоретическите дебати за реализма днес излиза на преден план национално-генетичният, художествено-типологичният аспект. В статията е цитирано и изказването на португалския писател Марио Вентура: ... . Всеки народ, всяка култура са способни да си създадат свой собствен реа лизъм... В Латинска Америка се създаде т. нар. магически реализъм, който е тясно свързан с историята на континента, с неговата митология, неговите легенди, пейзаж, неговия фолклор, с присъщия му начин на типизация. И този реализъм не е като европейския". Португалският писател изтъква необходимостта да се изучава националната специфика на световния реализъм, естетическата сила и внушителност на националните традиции.

Не зная дали няма да прозвучи маниерно, ако кажа, че монографичното изследване за Александър Вутимски е една изповедна кни га и своеобразна проверка за критическия манталитет на Б. Кунчев. Тя етакава както по онова скрито вътрешно съответствие между поета и неговия изследвач, така и в начина, по който са използувани автентичен исторически материал, лични впечатления и найвече предпочитанията на собствения вкус, подчинени на литературоведческата задача да се изяснят отделни звена от литературния процес в края на 30-те и началото на 40-те години. В уводната част на книгата си Кунчев споделя, че поетическото творчество на Вутимски, където истината и красотата са изстрадани с неповторим драматизъм", е в същата степен и необикновено послание", с което един смутен, но влюбен в живота артист поздравява съкровените ни основания да търсим и да се надяваме". Поставени в на чалото на изследването, тези думи открояват особения характер на критическия анализ, неговия съпреживяваш нерв, амбицията не само теоретически да се обяснят законите на творческото развитие, логиката на лиричес кото действие, но и да се уловят конвулсиите на една душевност, за което са необходими сетивата на поет. Самият факт, че досега не е публикувано нито едно систематизирано изследване върху Вутимски, е силно доказателство за своеобразната природа на този тво рец и за трудностите, които биха съпътству вали всяко по-задълбочено и изведено в ис торически план наблюдение. Отделните ста тии на М. Наимович, на З. Петров и др., както и спомените на ония, които са познавали отблизо личността на Вутимски, са оставяли винаги на заден план някои основ ни въпроси от постиката и естетиката на неговата поезия, без които всеки опит да се определи мястото му в нашата лирика би загубил своя смисъл. Успехът на Кунчев трябва да се търси именно тук - в задълбо ченото и прецизно анализиране на отношението личност-творчество-житейски обстоятелст ва, както и в опита да се определят границите, в които психографията на творческия опит се издига на нивото на философско-естетически синтез и идеологическа преценка на човешката природа и гражданската позиция, на поетическия натюрел и устойчивите елементи в социалните възгледи. И на мен лично ми допада стремежът на Кунчев чрез разчитането на тази сложна диалектика да открие възможностите на таланта и посоките, по които човешката съдба ще изведе развитието на един поет, в чиято трагичност не е трудно да се предусети обре чеността на всеки опит за преодоляване гра витацията на битието, жестоките закони на социално-политическата действителност.

През 1981 г. излезе трудът на Юлиан Вучков „Българската драматургия 1944-1979" Насоки и тенденции", в който се проследя ваше развитието на социалистическата драматургична литература у нас в продължение на три и половина десетилетия. Новата му кни га „Българската драматургия 1878-1944" продължава проучванията на критика върху историята на родната ни драма и осветлява основните етапи и тенденции от класичес кия период на нашата национална драматургия. В увода Юл. Вучков посочва, че изследването представлява опит да се проследи пъ тя на българската драматургия от 1878 до 1944 година..., всички тематични, жанрови и стилови направления на нейното развитие, 150 многообразието на и дейно-художествените търсения и явления в тази област на нашата художествена литература" (с. 5). Първата гла ва разглежда различните тенденции, прояви ли се в практиката на българските драматур зи през периода 1878-1944 г., а втората ни поднася седем критически портрета с обстоен анализ на драматургичното наследство на нашите най-изтъкнати автори в това отношение: Иван Вазов, Антон Страшимиров, Петко Тодоров, Пейо Яворов, Стефан Л. Костов, Рачо Стоянов и Йордан Йовков. Юл. Вучков се стреми да свърже идейно-художест вената оценка на произведенията с инфор мацията за тяхната тема и сюжет, да даде нов, свой прочит на творбите от нашата драматургична класика, да намери точното им мяс то в историята на българската драматур гия. Панорамният поглед върху цялостното развитие на българската драматургична литература през посочения период е съчетан с изостреното внимание и аналитичния под ход към отделната разглеждана творба. Ав торът непрекъснато привежда оценките на критиците съвременници на създаваните драми, спори с тях и оборва много неверни или пресилени твърдения, като аргументирано, но същевременно темпераментно, с подчертано личен стил излага своето гледище за националната ни драматургична класика, под лагайки я на цялостна преоценка. Това не просто уплътнява изложението на материала, но и внася тон на открита полемичност в книгата и ни кара да погледнем от нов аспект към редица пренебрегвани или забраве ни днес произведения.

Един от най-трудните въпроси пред човека днес е въпросът за разширя ването и свиването на човешкото съзнание. Защото от онова, което се вложн в съзнанието, твърде много зависи какво ще „поникне" в социалната практика. Нищо чудно, че този въпрос интересува най-много поезията - историята на поезията е история на осъзнаване предела на човешките възможности (даже поражението чрез поезията може да зазвучи като победа - затова и във всяка победа съзираме „поезия"). Самото поетическо осъзнаване на тези предели предполага в някаква степен тяхното постигане; поезията винаги вижда у човека много повече, отколкото той изглежда, че е - и с това тя постоянно го разширява, разгръща. Поезията първа е открила човека като безкрайностзатова и свързваме безсмъртието с поезията, а поета - с пророчеството. Найсетне поезията е тази, която първа напипва пулса на живота, неговия ритъм - и трябва да го разшири до пулса на вселената. Или да преведе пулсациите на всемира на простосмъртния език на сърцето човешко. Това са две страни на ед на и съща двигателна тенденция, обаче не е без значение коя от тях поезията реализира в момента, коя от посоките е избрала. Внасянето на Космоса в съ знанието е поставяне на крайно напрегнат императив, вливане на грамадна енергия, ново целеполагане, което изисква подкрепата на времето. Такова проникване на високата мисъл в съзнанието не минава без съпротивата на уседчивите чувства (без чувството паметта няма да съхрани нищо - натрупаната информация не е памет, както ерудицията още не е талант). Същностни сили на поезията се сблъскват с устойчиви (и необходими) сили у човека и тази борба понякога намира лирически израз в думи като Пушкиновите: "Ум ищет боже ства, а сердце не находит". Спорът между мисъл и чувство, ведно със спора за надмощието на едното или другото в поезията, е стар поне колкото Библията, познат ни е и на нас, но той не е същностно делене в самата поезия, а само проекция на въпроса за съвпадането на аз-а" със себе си. И ето, когато търсим нови етажи в съзнанието, за да поместим Космоса в него, ние актуализираме въпроса за това съвпадение и частично несъвпадение: внасянето на голямото означава заставяне да преодолеем границата на мо ментното настояще с неговата затвореност - отвъд събитийната плът.... , защото красотата, малки Федър, е само път към духа", както твърди мъдре цът Платон.