реквиеми

Немислимо е да се говори за литературна София за времето около и след 1944 г., без да докоснем миналото, свързано с някогашната романтика на града. Тук не става дума само за фрагментите от виенска архитектура, по чудо оцелели от бомбардировките. Нито за онова неповторимо „свое", което съпътствува всеки град. Става дума за шепата поети, без които е немислима атмосферата на града, за онези от мансардите, с живот без вечни календари", а с надеждата - да се осъществят в делника. В онова време между две стихотворения, едното от които е написано, а другото само замислено. Това време, разбира се, е немислимо и без профаните, рентиерите, дребните търговци, продавачите на симид, слепите по ул. „Пиротска", които предлагат неизменно своя „Ластик! Ластик!", сякаш той е най-наболелият проблем на града. А заедно с тях и уредниците на томболи, панаирджийският певец Тоно Стойнов от пазара на бул. „Драгоман" (сега „Г. Кирков"), кафеджиите с кафеджийниците и антикварите, изложили букинистичните си чудеса по оградата на градската джамия. Истински Вавилон от съдби, в които все пак именно поетите живеят като поети. Обикновено без дребни сметки и с размисли повече за утрешния, отколкото за днеш ния ден. В тази София, някъде из трамвая към старата гара, се мярка и високата фигура на тогава неизвестния Никола Вапцаров. Той е неотделим от нея и ще остане завинаги в нейната памет. Тук, в една от малките печатници, каквито в града има около стотина, ще се отпечатат и неговите „Моторни песни". Годината е 1940, а авторът е отбелязан като Никола Йонков. За него не можем да кажем, че езагрижен единствено за днешния ден", въпреки че има семейство и издаването на една книга не е било кой знае колко евтина работа. При работа с оригинали от книгата останах с впечатление, че повечето от тях са минали през ръката на Вапцаров, нанесъл върху тях кратки, но съществени допълнения. Става дума за думи, отпаднали под червения молив на цензора. Това вероятно е станало още в печатни цата или в дома на поста, преди книгата да тръгне към своите читатели. Това подсказва авторската отговорност пред словото. Съзнанието, че все някой от тези екземпляри ще достигне до бъдещето. Излизат, разбира се, и няколко рецензии. Една от тях е от Ангел Жаров, псевдоним на Михаил Сматракалев - във в. „Заря", бр. 5610 от 1940 г. Ангел Жаров е запазил и един от автографите на поета. Съберем ли тези автографи, ние ще имаме представа за приятелствата на Никола Вапцаров, дори за срещите му по дни според датите в тях. Трудно се реставрира животът на един град с толкова много някогашни приятелства. И все пак човек може да си зададе въпроса - в кое софийско кино е възникнала идеята за Вапцаро вото стихотворение „Кино"? Може би във Феникс“, в Уфа", в „Роял или другаде? Това е същата 1940 г., в която излизат две книги от Васил Воденичарски: „Искри" (репор тажи) и „Земя и хляб.