поетични

В началото на този век известният физик Хаутерманс открива, че ядрените експлозии са източник на великата слънчева енергия. Това е едно гениално прозрение, което по-късно поражда невиждани резул тати в развитието на съвременните науки. Те дават основание на мнозина хора да нарекат времето, в което живеем, - атомен век". TOR Хаутерманс се връща в своите спомени към младостта си, когато достигал до извода на няколкогодишните си изследвания и размисли. И разказва за оня ден на радост от научното откритие, в който въображе нието бърже чертае нови перспективи и научни програми за работа, сякаш облято от слънчевия блясък, пораждащ нови надежди и воля за проникване в глъбините на природните тайни. „Но в същата вечер, продължава той, аз излязох да се разхождам с една прелестна девойка. Когато се смрачи и звездите, с цялото си великолепие, започнаха да се появяват една след друга, спътницата ми възкликна: „Как прекрасно светят, нали?" Аз изпъчих гърдите си и казах важно: „От вчера аз знам защо те светят." Но веднага ми стана ясно, че моето изявление никак не я трогна. Възможно бе, че просто не ми повярва. Но, струва ми се, че в този момент тя не изпитваше ни най-малък интерес към каквито и да било проблеми. "

Въздействието на Октомврийската социалистическа революция и на съ ветската художествена литература не предполага само разпространение на идеи, превеждане и четене на книги. Това е може би чисто външната страна на тоя сложен и дълбоко противоречив процес. Но и като „външна страна" тя също има своето място и значение. Не по-малко важно е обаче да се видят идейно-естетическите промени, които настъпват в творческото развитие на отделни наши писатели и в литературата като цяло след Октомври. Нов аспект в това отношение представлява начинът, по който се откликва у нас на първите октомврийски събития. Защото новото изкуство, новото произве дение означава преди всичко откриване на нова форма, от една страна, а, от друга - отказ от „старите“ правила с цел да се изявят новите. И не само това. Никога новото не се ражда изведнъж, обратно - дълго се натрупват ония елементи, от които то ще „кристализира“. Новото наследява и същевре менно издига на по-високо стъпало онова, което е подготвило неговата поява.

Немислимо е да се говори за литературна София за времето около и след 1944 г., без да докоснем миналото, свързано с някогашната романтика на града. Тук не става дума само за фрагментите от виенска архитектура, по чудо оцелели от бомбардировките. Нито за онова неповторимо „свое", което съпътствува всеки град. Става дума за шепата поети, без които е немислима атмосферата на града, за онези от мансардите, с живот без вечни календари", а с надеждата - да се осъществят в делника. В онова време между две стихотворения, едното от които е написано, а другото само замислено. Това време, разбира се, е немислимо и без профаните, рентиерите, дребните търговци, продавачите на симид, слепите по ул. „Пиротска", които предлагат неизменно своя „Ластик! Ластик!", сякаш той е най-наболелият проблем на града. А заедно с тях и уредниците на томболи, панаирджийският певец Тоно Стойнов от пазара на бул. „Драгоман" (сега „Г. Кирков"), кафеджиите с кафеджийниците и антикварите, изложили букинистичните си чудеса по оградата на градската джамия. Истински Вавилон от съдби, в които все пак именно поетите живеят като поети. Обикновено без дребни сметки и с размисли повече за утрешния, отколкото за днеш ния ден. В тази София, някъде из трамвая към старата гара, се мярка и високата фигура на тогава неизвестния Никола Вапцаров. Той е неотделим от нея и ще остане завинаги в нейната памет. Тук, в една от малките печатници, каквито в града има около стотина, ще се отпечатат и неговите „Моторни песни". Годината е 1940, а авторът е отбелязан като Никола Йонков. За него не можем да кажем, че езагрижен единствено за днешния ден", въпреки че има семейство и издаването на една книга не е било кой знае колко евтина работа. При работа с оригинали от книгата останах с впечатление, че повечето от тях са минали през ръката на Вапцаров, нанесъл върху тях кратки, но съществени допълнения. Става дума за думи, отпаднали под червения молив на цензора. Това вероятно е станало още в печатни цата или в дома на поста, преди книгата да тръгне към своите читатели. Това подсказва авторската отговорност пред словото. Съзнанието, че все някой от тези екземпляри ще достигне до бъдещето. Излизат, разбира се, и няколко рецензии. Една от тях е от Ангел Жаров, псевдоним на Михаил Сматракалев - във в. „Заря", бр. 5610 от 1940 г. Ангел Жаров е запазил и един от автографите на поета. Съберем ли тези автографи, ние ще имаме представа за приятелствата на Никола Вапцаров, дори за срещите му по дни според датите в тях. Трудно се реставрира животът на един град с толкова много някогашни приятелства. И все пак човек може да си зададе въпроса - в кое софийско кино е възникнала идеята за Вапцаро вото стихотворение „Кино"? Може би във Феникс“, в Уфа", в „Роял или другаде? Това е същата 1940 г., в която излизат две книги от Васил Воденичарски: „Искри" (репор тажи) и „Земя и хляб.