Вутимски

Не зная дали няма да прозвучи маниерно, ако кажа, че монографичното изследване за Александър Вутимски е една изповедна кни га и своеобразна проверка за критическия манталитет на Б. Кунчев. Тя етакава както по онова скрито вътрешно съответствие между поета и неговия изследвач, така и в начина, по който са използувани автентичен исторически материал, лични впечатления и найвече предпочитанията на собствения вкус, подчинени на литературоведческата задача да се изяснят отделни звена от литературния процес в края на 30-те и началото на 40-те години. В уводната част на книгата си Кунчев споделя, че поетическото творчество на Вутимски, където истината и красотата са изстрадани с неповторим драматизъм", е в същата степен и необикновено послание", с което един смутен, но влюбен в живота артист поздравява съкровените ни основания да търсим и да се надяваме". Поставени в на чалото на изследването, тези думи открояват особения характер на критическия анализ, неговия съпреживяваш нерв, амбицията не само теоретически да се обяснят законите на творческото развитие, логиката на лиричес кото действие, но и да се уловят конвулсиите на една душевност, за което са необходими сетивата на поет. Самият факт, че досега не е публикувано нито едно систематизирано изследване върху Вутимски, е силно доказателство за своеобразната природа на този тво рец и за трудностите, които биха съпътству вали всяко по-задълбочено и изведено в ис торически план наблюдение. Отделните ста тии на М. Наимович, на З. Петров и др., както и спомените на ония, които са познавали отблизо личността на Вутимски, са оставяли винаги на заден план някои основ ни въпроси от постиката и естетиката на неговата поезия, без които всеки опит да се определи мястото му в нашата лирика би загубил своя смисъл. Успехът на Кунчев трябва да се търси именно тук - в задълбо ченото и прецизно анализиране на отношението личност-творчество-житейски обстоятелст ва, както и в опита да се определят границите, в които психографията на творческия опит се издига на нивото на философско-естетически синтез и идеологическа преценка на човешката природа и гражданската позиция, на поетическия натюрел и устойчивите елементи в социалните възгледи. И на мен лично ми допада стремежът на Кунчев чрез разчитането на тази сложна диалектика да открие възможностите на таланта и посоките, по които човешката съдба ще изведе развитието на един поет, в чиято трагичност не е трудно да се предусети обре чеността на всеки опит за преодоляване гра витацията на битието, жестоките закони на социално-политическата действителност.

И така Вутимски сам, в собственото си творчество, пряко дава основание на критиката да го обвини в доста грехове; достатъчни са дори цитираните два стиха. И всичко би било лесно и просто, ако срещу тях не стояха контрастиращите по смисъл: Не съм затворен кръг. - Стоя пред цялата безкрайност на света. - които неумолимо вече изискват по-диференциран подход и оценка, преодолели две опасности. Първата - с лека ръка поетът да бъде обявен за декадент, с което фактически бихме признали, че Вутимски е закъсняло копие на париж ката бохема, подражател, и то книжен, литературен на отдавна преодолени настроения и поетически щампи, т. е. поет без собствен поетичен свят. Другата - явяваща се като най-естествен контрапункт на първата, е да се изпадне в апологетика и да се надхвърли реалното място на поета в развоя на българската литература. А истината този път май не е, както обикновено, по средата, а малко встрани. И може би, ако се проследи пътят на поета, ще приближим поне малко до нея. ce Ранните му стихове (едва ли има български поет, при когото разделянето на лириката на „ранна“ и „зряла" да има толкова условен характер), създаде ни в периода 1936-1938 г., изцяло носят духа и патоса на времето. В Ули цата" можем да открием отгласи от поезията на Смирненски, в „Пролет" - от Фурнаджиев: повечето от тях, появили се на страниците на „Ученически подем“, „Звън“, „Светлоструй" и др. или изобщо невидели бял свят, са заре дени с бодро, жизнерадостно чувство, с изначална радост от живота. Същото се отнася с малки изключения и за стиховете в сборника „Праг". Нещо повече, много от ранните му поетически опити са близки до духа на пролетарската ни поезия, с мечтите за по-добро бъдеще (. Село"), с вярата в бедния народ („Моята страна"), с оптимистичната изповед в „Пробуждане" и найвече с призивните интонации в „Тия дни на нестихващи тръпки“, „Зов". Можем да открием дори естетически спор" с поезията на лилиите и лунните води и ясното съзнание за динамиката на епохата („Вчера и днес"), за романтиката на новото време. Т. е. естетическото му самосъзнание (доколкото е формирано) хармонира на революционния устрем. А има и стихове, в които ясно е прокарана границата между класите („Ресторант"), стихове, поели социал ния му протест; има и такива, в които пряко е афиширана органическата му връзка с проблемите на века

The paper examines the aesthetic and philosophical parallel between the poetry of Alexander Vutimsky and that of Georgi Rupchev, whose powerful poetic presence illuminated the 1940s and 1980s generations. Their similarity is traced on the basis of the specific feeling of timelessness, dehumanization and futurelessness that marked the 1940s, as well as the 1960s. The paper also elucidates the tragic destiny of the two poets, and argues that the existential dramatic tension of their poetry was predetermined by the situation of writing face to face with the inevitable death. Detailed analyses of Rupchev's emblematical poems ("The death of Tibalt", "The road further", "The big land") show thematic accents and psychological characteristics similar to those of Vutimsky's poetry, like the premonition of doom, the apocalyptical life, the feeling of predetermination and solitude, the refusal of easily acceptation of the social conventions, the marginal existence as a conscious choice.