Поетическият

Най-употребяваното и най-разпространено определение за Тарас Шевченко е това, че е народен поет. Можем решително да се присъединим към него, доколкото става дума за кръвната и неразделна връзка на поета с народа. Обаче терминът народен поет се нуж дае от уточняване. Имаше хора, които считаха Шевченко само за съчинител на песни в народен дух, случайно овладял книжното изкуство и затова станал известен като продължител на безименните народни певци. За тоя несъм нено едностранчив възглед имаше известни основания. Шевченко израсна из народната песенна стихия, въпреки че, трябва да отбележим, той много рано се откъсна от нея. Поетът превъзходно познава и обича родния фолклор - това се вижда не само от стихотворното му наследство, но и от написаните на руски език негови повести и дневник, а също така от многобройните до казателства на съвременниците му. В своята творческа практика Шевченко нерядко прибягва към народната песенна форма, като понякога изцяло я запазва и даже слага в своите стихове цели редове и строфи от песните. Ние знаем шедьоврите от женската“ лирика на Шевченко, т. е. стихотворенията-песни, написани от женско или моминско име и свидетелствуващи за необикновената чувствителност и нежност на превъплъ тилия се поет. Такива стихотворения сред тях, като: „Ех, да имах чере вички“, „И богата съм“, „Влюбих се“, „Роди ме мама“, „До горичката отивах", разбира се, много приличат на народни песни по своя строй, по своя стилен и езиков строеж, по своите епитети и т. н.

През последните години у нас особено нарасна интересът към испанската и латиноамериканската литература. Бяха преведени редица творби на Мигел де унамуно, Анто148 нио Мачадо, Федерико Гарсиа Лорка, Ан тонио Буеро Валиехо, Пабло Неруда, Мигел Анхел Астуриас, Габриел Гарсиа Маркес, Алехо Карпентиер; появиха се първите ста тии и рецензии за тях. Испаноезичната лите ратура вече не е периферна художествена територия, непозната земя" за нашите читатели и критици, за нея все по-често се пише идискутира, тя постепенно заема мястото си в съзнанието на съвременния българин. Това се отнася особено за големия ис пански поет и драматург Федерико Гарсиа Лорка, с чието творчество българският чи тател се запозна твърде късно. Публикува ните в литературния печат критически мате риали, сред които и от автора на тези ре дове, положиха само началото на изследванията върху него. Затова книгата на Стефан Танев „Поетическият театър на Федерико Гарсиа Лорка (в търсене на човешката участ)", която е първият монографичен литературоведски труд в България за Лорка, отговаря на една отдавна назряла необходи мост. С. Танев е известен с преводите и статиите си за испански пиеси. В настоящата книга, написана с аналитично задълбочен и поетич нообразен по форма стил, той разкрива нрав ствените, естетическите и философските основи на драматургията на Лорка, корените на неговия дълбоко поетичен, обагрен от силно социално чувство театър. Като основен проб лем в тази драматургия изследователят разглежда проблема за любовта, за осъществя ването на човека в границите на неговия земен живот, за себераздаването му на другите. Книгата разкрива многостранни познания върху творчеството на Гарсиа Лорка и съвременната испанска литература и ярка способност за проблемно и философско мислене. Налице е щастливо съчетание на солидна научна ерудиция, убедително защитена собствена критическа позиция и нескрита обич към твореца и човека Гарсиа Лорка, което помага на С. Танев да достигне до дълбочините на неговата драматургия. Монографията включва обстойния уводпортрет „Федерико Гарсиа Лорка - единният и многоликият", главите в търсене на щастливото детство", "В търсене на вечността“ и „В търсене на човешкото време", развиващи основните проблеми на изслед ването и заключителната обобщителна част В търсене на човешката участ". Критикът детайлно проследява духовното и естетиче ското съзряване на драматурга Лорка, слож ната му еволюция от куклените фарсове до големите социални трагедии, неповторимото своеобразие на творческия му почерк. Той разкрива мъчителните вътрешни противоречия у испанския поет, тревогата му за съвременния свят, показва го като неизменен търсач на дълбоката истина за уча стта на човека и за неговото земно щастие (с. 178). Книгата завършва с кратки библиографски бележки.

И така Вутимски сам, в собственото си творчество, пряко дава основание на критиката да го обвини в доста грехове; достатъчни са дори цитираните два стиха. И всичко би било лесно и просто, ако срещу тях не стояха контрастиращите по смисъл: Не съм затворен кръг. - Стоя пред цялата безкрайност на света. - които неумолимо вече изискват по-диференциран подход и оценка, преодолели две опасности. Първата - с лека ръка поетът да бъде обявен за декадент, с което фактически бихме признали, че Вутимски е закъсняло копие на париж ката бохема, подражател, и то книжен, литературен на отдавна преодолени настроения и поетически щампи, т. е. поет без собствен поетичен свят. Другата - явяваща се като най-естествен контрапункт на първата, е да се изпадне в апологетика и да се надхвърли реалното място на поета в развоя на българската литература. А истината този път май не е, както обикновено, по средата, а малко встрани. И може би, ако се проследи пътят на поета, ще приближим поне малко до нея. ce Ранните му стихове (едва ли има български поет, при когото разделянето на лириката на „ранна“ и „зряла" да има толкова условен характер), създаде ни в периода 1936-1938 г., изцяло носят духа и патоса на времето. В Ули цата" можем да открием отгласи от поезията на Смирненски, в „Пролет" - от Фурнаджиев: повечето от тях, появили се на страниците на „Ученически подем“, „Звън“, „Светлоструй" и др. или изобщо невидели бял свят, са заре дени с бодро, жизнерадостно чувство, с изначална радост от живота. Същото се отнася с малки изключения и за стиховете в сборника „Праг". Нещо повече, много от ранните му поетически опити са близки до духа на пролетарската ни поезия, с мечтите за по-добро бъдеще (. Село"), с вярата в бедния народ („Моята страна"), с оптимистичната изповед в „Пробуждане" и найвече с призивните интонации в „Тия дни на нестихващи тръпки“, „Зов". Можем да открием дори естетически спор" с поезията на лилиите и лунните води и ясното съзнание за динамиката на епохата („Вчера и днес"), за романтиката на новото време. Т. е. естетическото му самосъзнание (доколкото е формирано) хармонира на революционния устрем. А има и стихове, в които ясно е прокарана границата между класите („Ресторант"), стихове, поели социал ния му протест; има и такива, в които пряко е афиширана органическата му връзка с проблемите на века