мироглед

Най-употребяваното и най-разпространено определение за Тарас Шевченко е това, че е народен поет. Можем решително да се присъединим към него, доколкото става дума за кръвната и неразделна връзка на поета с народа. Обаче терминът народен поет се нуж дае от уточняване. Имаше хора, които считаха Шевченко само за съчинител на песни в народен дух, случайно овладял книжното изкуство и затова станал известен като продължител на безименните народни певци. За тоя несъм нено едностранчив възглед имаше известни основания. Шевченко израсна из народната песенна стихия, въпреки че, трябва да отбележим, той много рано се откъсна от нея. Поетът превъзходно познава и обича родния фолклор - това се вижда не само от стихотворното му наследство, но и от написаните на руски език негови повести и дневник, а също така от многобройните до казателства на съвременниците му. В своята творческа практика Шевченко нерядко прибягва към народната песенна форма, като понякога изцяло я запазва и даже слага в своите стихове цели редове и строфи от песните. Ние знаем шедьоврите от женската“ лирика на Шевченко, т. е. стихотворенията-песни, написани от женско или моминско име и свидетелствуващи за необикновената чувствителност и нежност на превъплъ тилия се поет. Такива стихотворения сред тях, като: „Ех, да имах чере вички“, „И богата съм“, „Влюбих се“, „Роди ме мама“, „До горичката отивах", разбира се, много приличат на народни песни по своя строй, по своя стилен и езиков строеж, по своите епитети и т. н.

В настоящия опит за изходна точка на изследване, което се движи по оста: сходства -различия -сходства, ще послужи функционално сравнение на пред ставите за времето в ренесансовата и нашата възрожденска литература. По този начин считаме, че ще може да се уточнят някои съществени различия в художествените стойностни системи на двете епохи, а също и предпоставките за някои сходства в нашата възрожденска литература с отделни направления в западноевропейската литература и в частност с романтизма. Кратко, но ясно и изчерпателно е разработен проблемът за времето в епохата на Ренесанса в книгата на И. Данилова „От средных веков к возрождению: ,,... патосът на Възраждането се състои именно в това... да се преодолее уни щожителната власт на времето, през пропастта на „, тъмните" векове да се пренесе античното минало в настоящето и да се възроди..." По-нататък следват цитати от епохата на Ренесанса. Типичен е следният цитат: „Несправедливо се оплакват хората от бягството на времето, като го обви няват в извънредна бързина... добрата памет, с която ни е надарила природата, прави така, че всяко отминало нещо ни се струва настоящо."1 Този мотив, който е водещ принцип в мирогледа на ренесансовия човек, е залегнал в основата на редица сонети на Шекспир: Основният неписан лозунг на Ренесанса е: „Воювай с този ужасен тиранин Времето (Сонет 16): Любовта и изкуството трябва да бъдат отстоявани в борбата с Времето:" Изцяло във война с Времето от любов към теб" (Сонет 15). Войната с Времето се води не само в областта на литературата и живописта. Тя е оста, около която се движи целият ренесансов мироглед, включително и възгледите на ренесансовия човек за смисъла на историята: „Историята е във висша степен необходима не само за да направи живота приятен, но и за да му придаде морална ценност. Всичко, което е само по себе си смъртно, се приобщава посредством историята към безсмъртие, всичко, което отсъствува, става присъствуващо, старите събития се подмладяват, младите хора много бързо достигат зрелостта на възрастните.“ „Ако човек, който е достигнал до седемдесетгодишна възраст, се слави като разумен благодарение на своята опитност, хиляди години!"