Шевченко

Най-употребяваното и най-разпространено определение за Тарас Шевченко е това, че е народен поет. Можем решително да се присъединим към него, доколкото става дума за кръвната и неразделна връзка на поета с народа. Обаче терминът народен поет се нуж дае от уточняване. Имаше хора, които считаха Шевченко само за съчинител на песни в народен дух, случайно овладял книжното изкуство и затова станал известен като продължител на безименните народни певци. За тоя несъм нено едностранчив възглед имаше известни основания. Шевченко израсна из народната песенна стихия, въпреки че, трябва да отбележим, той много рано се откъсна от нея. Поетът превъзходно познава и обича родния фолклор - това се вижда не само от стихотворното му наследство, но и от написаните на руски език негови повести и дневник, а също така от многобройните до казателства на съвременниците му. В своята творческа практика Шевченко нерядко прибягва към народната песенна форма, като понякога изцяло я запазва и даже слага в своите стихове цели редове и строфи от песните. Ние знаем шедьоврите от женската“ лирика на Шевченко, т. е. стихотворенията-песни, написани от женско или моминско име и свидетелствуващи за необикновената чувствителност и нежност на превъплъ тилия се поет. Такива стихотворения сред тях, като: „Ех, да имах чере вички“, „И богата съм“, „Влюбих се“, „Роди ме мама“, „До горичката отивах", разбира се, много приличат на народни песни по своя строй, по своя стилен и езиков строеж, по своите епитети и т. н.

1963 година е юбилейна в историята на българо-украинските литературни връзки. Преди един век в Москва излиза книжката на Райко Жинзифов „Новобългарска сбирка" и поставя началото на въздействието на великия украински поет Тарас Шевченко върху българския читател. Затова особено значение придобива появата тъкмо през настоящата година на труда на Олена Шпильова „Т. Г. Шевченко и българската литература",1 в който този въпрос се раз глежда в неговото стогодишно развитие.