Гарсия

Спори се много за датата, както и за мястото на гроба. Според едни това е между 3-ти и 6-ти август, според други - 16-ти, според трети - 19-ти август 1936 година. „Един вик - беше писал Лорка - и един голям рог от огън!" ... Бе искал да го погребат в пясъка, заедно с ки тарата, но нея я нямаше. Бе искал да оставят балкона отворен, когато умира. Бе умирал много пъти, бе се разхождал със смъртта, която свири на своята стара бяла китара по кръстопътищата, под портокаловите и маслинени дръвчета, заедно с цигани, с черни коне и зловещи хора, бе раняван в Севиля и убиван в Кордоба, бе излизал и влизал, и влизал иизлизал със смъртта от кръчмата. Смъртта от хилядите образи, и нежни и невинни, и бели и прозрачни - до вонящите, гангренясали смърти, като тая на Игнасио Санчес Мехиас, знаменитият тореадор, всичките тези смърти се сляха в едно - два изстрела от револвер и един от ка рабина. Трима гранадски лумпени поемат със своя червен буик по обратния път за Гранада, за село виснар. На хоризонта остават позициите на репу бликанците, откъдето се чува китара, негласен свидетел на една абсурдна смърт. След време ще търсят костите на поета между костите на три хиляди гранадчани, погребани под тази пясъчна дюна, но и до днес нищо Достоверно не може да се каже. Федерико Гарсия Лорка се разтвори в испанската земя - той енавсякъде и никъде, той няма гроб - неговият гроб е Испания. След това единият от убийците бе застрелян от самите си по колеги някаква контрабандна сделка, другият умря от рак, третият от тиф. Далечният роднина на Лорка - Антонио Бенавидес -, който го бе аре стувал, с надежда да присвои част от наследството, трябваше да избяга от Гранада. И другите убийци се разпиляха, изчезнаха. Остана само един Франсиско Франко. Остана и онзи народ, който може да съзерцава смъртта зад една ограда от селитрени цветя и може да общува със смъртта, чиито найзначителни неща носят нейната върховна металност. Нали Лорка нарисува тази картина:

През последните години у нас особено нарасна интересът към испанската и латиноамериканската литература. Бяха преведени редица творби на Мигел де унамуно, Анто148 нио Мачадо, Федерико Гарсиа Лорка, Ан тонио Буеро Валиехо, Пабло Неруда, Мигел Анхел Астуриас, Габриел Гарсиа Маркес, Алехо Карпентиер; появиха се първите ста тии и рецензии за тях. Испаноезичната лите ратура вече не е периферна художествена територия, непозната земя" за нашите читатели и критици, за нея все по-често се пише идискутира, тя постепенно заема мястото си в съзнанието на съвременния българин. Това се отнася особено за големия ис пански поет и драматург Федерико Гарсиа Лорка, с чието творчество българският чи тател се запозна твърде късно. Публикува ните в литературния печат критически мате риали, сред които и от автора на тези ре дове, положиха само началото на изследванията върху него. Затова книгата на Стефан Танев „Поетическият театър на Федерико Гарсиа Лорка (в търсене на човешката участ)", която е първият монографичен литературоведски труд в България за Лорка, отговаря на една отдавна назряла необходи мост. С. Танев е известен с преводите и статиите си за испански пиеси. В настоящата книга, написана с аналитично задълбочен и поетич нообразен по форма стил, той разкрива нрав ствените, естетическите и философските основи на драматургията на Лорка, корените на неговия дълбоко поетичен, обагрен от силно социално чувство театър. Като основен проб лем в тази драматургия изследователят разглежда проблема за любовта, за осъществя ването на човека в границите на неговия земен живот, за себераздаването му на другите. Книгата разкрива многостранни познания върху творчеството на Гарсиа Лорка и съвременната испанска литература и ярка способност за проблемно и философско мислене. Налице е щастливо съчетание на солидна научна ерудиция, убедително защитена собствена критическа позиция и нескрита обич към твореца и човека Гарсиа Лорка, което помага на С. Танев да достигне до дълбочините на неговата драматургия. Монографията включва обстойния уводпортрет „Федерико Гарсиа Лорка - единният и многоликият", главите в търсене на щастливото детство", "В търсене на вечността“ и „В търсене на човешкото време", развиващи основните проблеми на изслед ването и заключителната обобщителна част В търсене на човешката участ". Критикът детайлно проследява духовното и естетиче ското съзряване на драматурга Лорка, слож ната му еволюция от куклените фарсове до големите социални трагедии, неповторимото своеобразие на творческия му почерк. Той разкрива мъчителните вътрешни противоречия у испанския поет, тревогата му за съвременния свят, показва го като неизменен търсач на дълбоката истина за уча стта на човека и за неговото земно щастие (с. 178). Книгата завършва с кратки библиографски бележки.

Федерико Гарсиа Лорка принадлежи към „поколението поети от 1927 г., което даде най-големите съвременни лирици на Испания: Рафаел Алберти, Висенте Алейсандре, Хорхе Гилен, Хосе Бергамин, Херардо Диего, Педро Са линас, Луис Сернуда, Дамасо Алонсо, Емилио Прадос и Мануел Алтолагире. Това поетическо поколение обнови цялостно испанската лирика и създаде „Вто рия златен век в испанската култура". То навлиза в литературния живот на стра ната в годините непосредствено след Първата световна война, във време на големи социални трусове и борби, във време, когато изкуството е затънало в усложнени и отвлечени образи и в голямата си част се е отдалечило катастрофално от на рода, а в литературата липсва обединяваща фигура, способна да изрази най-пълно националния дух и сложността на съвременните проблеми. Кризата в буржоазната култура засилва естетическите търсения на испанските творци и поражда различни авангардистки течения, сред които се открояват креасионизмът и ултранз мът, а в средата на 20-те години се появява и испанският сюрреализъм. Като литературното течение креасионизмът в Испания (от исп. гл. „сrear" - творя, създавам") възниква през 1918 г. сред група млади литератори, ръководени от чилийския поет Висенте Уидобро. Креасионистите искат да създават стихотво рения така, както природата създава дървета", не се интересуват от поетиче ската логика и от смисловата страна на творбите. През същата 1918 г. младите испански поети и критици създават и ултраизма (от лат. „ultra", свръх, краен, извън пределите"), който се бори за изкуство, освободено от всички духовни ценности, пренебрегващо общочовешкото в тях. През 1921 г. Гилермо де Торе, водач на ултраистите и една от ръководните фигури на авангардизма в Испания като цяло, издава прочутия „Ултраманифест", с който провъзгласява програ мата на школата. Но това не е мечтаният път за обновление на испанското изкуство. Много скоро от „бунтарския" характер на креасионизма и ултраизма не остава нищо, те се превръщат в конформистки течения и заглъхват, без да оставят някаква по-забележима следа в литературния живот на Испания.