националната

Не е ли твърде неуместно да отваряме пак този въпрос? Не ни ли натрапваха години наред „самобитност“, което ни остави назад в редица области на науката и живота? Редица хора имат предубеждения към самата тема. Но, който следи литературния живот през последните години, няма да отрече - тя се налага, често доминира в печата, критиката, разго ворите. Тези разговори дори придобиха специфичния оттенък на саморазкриването и самопознанието, та стават неуместни самодоволството и скептицизмът. Това е вече не диалог, както сега е на мода да се казва, а своеобразен, публичен монологизъм, тъй като опираме до много съкровени страни. Между многото причини за назряването на тези проблеми в нашето литературно развитие през последните години ще посоча следните: Тенденциите на социалистическото развитие на постоянно сближение на народите в СССР и постепенно заличаване на националните различия, са формулирани в Програмата на КПСС. Развитието в тази посока е сложен и продължителен процес. Нациите, както учи марксизмът, са трайни исторически общности, подложени на постоянно изменение. Истинското им сближение, както и заличаването на разликите между тях, трябва да мине през всестранен социалистически разцвет на националните култури, през разкриването на целия им жизнен и творчески потенциал. ..... Заличаването на националните различия - се казва в Програмата на КПСС - езначително по-дълъг процес, отколкото заличаването на класовите граници... Партията не допуска нито игнориране, нито раздуване на националните особености." По повод на националния въпрос Ленин преду преждава, че „безусловно изискване на марксическата теория при разглеж дането на който и да е социален въпрос е постановката му в о пределени историчеси рамки, а след това... отчитане на конкретните особености, отличаващи дадена страна от другите в предела на една историческа епоха".

Често пъти неща, останали загадка за аналитичния ум на учения, се явя ват откровение за художника. С голямата си наблюдателност и впечатлителност, с повишената си чувствителност, с интуитивното си мислене писателят не само надминава понякога учения в разкриване тайните на битието, но се домогва и до неуловимото, осветявайки тайните на човешката душа. Опи тите на А. Страшимиров да проникне в бездните на човешката душа, в сферата на ирационалното, да разкрие подобно на големите писатели-психолози като Толстой и Достоевски загадките на психическото раздвоение не дадоха богати плодове, но в замяна на това неговите проникновения относно националната ни характерология могат да се мерят може би само с тия на Иван Хаджийски. Жизненият път на Страшимиров - зигзаг от бурни, разнопосочни, бързо сменящи се увлечения, от контрастни политически убеждения, от разминаващи се идейни и художествени търсения - разкрива един човек неуравновесен, с буен темперамент, фантаст и ентусиаст, когото не можем да си представим с една постоянна страст. Но ето че у него интересът към народния бит и ха рактер се оказва траен, неизменен. От юношеските трескави пътешествия на длъж и шир - из Мизия и Черноморието, из Странджа, Родопите и Пирин - до реалистичните му художествени творби и народоведски изследвания - всичко е подчинено на този жив интерес към бита и душевността на народа. Повишеният интерес на Страшимиров към националната психология началото на ХХ в. слага характерен отпечатък и върху неговата драматургия Националната физиономичност е отразена най-ярко и сполучливо в драмите B „Вампир" (1901) и „Свекърва" (1906). Драмата „Вампир“ е оценявана от мнозина литературоведи и театроведи като най-хубава в нашата драматургия. И действително тя има високи достойн ства: остри конфликти между противоречиви и силни характери, шеметна бързина и единство на действието, ярки, наситени с пределен драматизъм сцени, класически стройна и проста композиция. Това е драма на характери - цялостни и непоколебими натури, носещи заедно със своята праволинейност и своята „трагична вина". Но едно от най-големите и достойнства е, че„Вампир е народна драма, в която са отразени изконните черти на българския характер. Етнически героите са съзнателно подбрани. Неслучайно Малама е колибарка чалните (балканджийка). Според Страшимиров планинците най-добре запазват

Още в уводните думи" на своята книга Г. Димов обосновава както кардиналните проблеми, които ще получат своето разре шение в труда, така и основните компоненти на изследователския си метод. Литературният процес трябва да се разглежда и интерпретира синхронно. Художествената лите ратура трябва да бъде включена в системата на културата за даден период и нейната трактовка трябва да се осъществи с оглед тео ретико-критическите изяви на времето". Ав торът е дълбоко убеден (и това е безспорно така), че в теоретико-критическите принципи и критерии са въплътени концепциите за , обществено-историческото и духовно-нрав ственото развитие на човешкото общество". Освен това теоретико-критическото мислене обединява като във фокус не само социалноидеологическите възрения на дадено обще ство, но и отразява и най-съществените коор динати на националната култура. Оттук и задачите на литературната критика (есте тиката в действие") - тя трябва да изпълнява „познавателна, оценъчна, идеологическа роля, за да узакони предназначението си в комплексното литературно и общокултурно развитие. От особено значение е и следното: историята на литературата и историята на литературната критика трябва да получат равностойно място в тяхното синхронно интерпре тиране. Защото историята ене само съхра нената национална памет, но и своеобразен мост към изясняване на съвременните литературни явления, от една страна; от друга - импулс за прогнозиране на тези явления в близкото и далечното бъдеще. Оттук и необходимостта от синхронно разглеждане на Литературната критика, литературна теория и литературна история. Генералното обобщение към увода, стриктно спазвано в изложе нието на книгата, гласи: „От такива съображения и задачи се еръководил и авторът на настоящия труд в усилията си да даде едно системно изложение на формирането и развитието на българската марксическа критика, на нейното отношение към многообразните проблеми на националната ни литература, " Авторът проследява формирането на кри тическото мислене в книжнината ни от възрожденската епоха. Защо? - целта му е да потърси и открие филиацията на художестве ните идеи и концепции от възрожденския Литературен процес до появата на социали стическата литература и марксическата литературна критика. Защото задачата на автора е не само да констатира безспорните естетически завоевания (в тяхното разнообразие и своеобразие) на марксическата критика и социалистическата литература като константна, застинала величина на времето от 90-те години до първите три десетилетия на ХХ в., а да потърси генезиса на отделните явления в общия поток на литературния процес. Посочена е едната от съществените причини за ускорения бурен ход на националната ни художествена литература ина националното ни литературнокритическо мислене през Възраж дането - голямата роля на руската демокра тическа литература и материалистическата естетика в лицето на Херцен, Белински, Чернишевски, Добролюбов. При това авторът предупреждава - този опит едело не само на контактни връзки и взаимоотношения, но се дължи и на причини от типологически характер. Да се потърсят общите положения в художествената литература и литературната критика, обусловени от аналогични национални обстоятелства, от общите тенденции на развитието, еедна от най-важните задачи на съвременното сравнително литературознание. Отбелязвайки безспорния факт за ранната поява, бурен развой и разцвет на българската марксическа литературна крити ка, авторът поставя един перспективен проблем, който чака своите изследвачи: да се изследва в сравнително-исторически план цялостният литературен живот на епохата не само в национален, но и в системата на по-широки мащаби (зонални, регионални литературни взаимоотношения).

Поет-мислител, лирически или епически поет? Да се намери „крайно" определение за Ст. Михайловски като поетическо явление в развитието на българската поезия и националната поетическа традиция е трудна задача за литературната наука. И не ще да е случайно, дето не говият съвременник и пръв проницателен тълкувател д-р Кръстев го нарича „една психологическа гатанка", която е трудно да се разгадае. В съзнанието на повечето от своите съвременници той е мизантроп, гръмовержец, мрачен отрицател и песимист, презрял неизправимата човешка природа, бунтар и самотник, дори мистик. За съвременния читател той е почти забравен поетсатирик и баснопис е ц, мъртва класика, застинала в страниците на литературните истории и енциклопедии. Посочените характеристики изглеж дат безспорни. Но те нито изчерпват, нито обясняват оригиналността на явлението. Духовното присъствие на Ст. Михайловски в българската култура през последните две десетилетия на миналия и в началото на нашия век (присъствие в гражданския, политическия и литературния живот) е безспорно, но е проблематично дали е възможно взаимодействието на неговия противоречив, „ратоборен" дух с нашата съвременност и с какво именно. И за днешния изследовател и читател изглеждат странни невероятните политически „преображения" на общественика, а литературното му дело - някак чуждо и самотно за българската литературна традиция, сякаш вън от нейната национална самобитност. Под съмнение е също и традиционното му „вместване в школата на критическия реализъм (както и ние тук сме приели по установената инерция в литературната наука), доколкото всъщност никой не е изследвал цялостно Ст. Михайловски като тип поетическо мислене. Защото колкото и да разширяваме границите на понятието реализъм и да отчитаме неговата специфика в различните жанрови форми на поезията, все пак пълнотата в изображението на конкретния човешки характер, възможен в определено социално и природно битие, е неговата главна характеристика. А такова определение трудно може да се приложи към героя в поезията на Ст. Михайловски (ако, разбира се, включим чисто лирични неща като „Напред", „Кирил и Методий", „Железни струни“, „Лама Сабахтани", отделни лирични фрагменти в поемите му и пр.).

Задачата с да се реконструират вероятната руска космогония, руският Олимпи пантеон, съвкупността от основни „ божества" - образи-символи, „архитипове" в него. Работата е там, че другите народи имат цялостни космогонични поеми, епопеи, от които може да се разбере кое в битието даденият народ смята за първостепенно важно кое за второстепенно, т. е. йерархията от ценности и ориентири, с която в дъл бините на душата си се съпоставя човек в своето поведение и мислене при изгражда нето на живота си. При елините такива поеми са „Теогония" на Хезиод, натурфило софските поеми на Емпедокъл и Парменид; при италианците - „Божествена комедия" на Данте; при скандинавците - „Еда"; при индусите - „Химните на Ригведа" и т. н. В руската словесност такива сводове и съборни словесни храмове, направо разглеждащи възникването и устройството на света, няма нито във фолклора, нито в литературата. Но от (съвкупните) трудове на поетите такава национална космогония се формира и изгражда: изразени са същностните сили и стихии на националния космос, това, което е скъпо на руския ум и сърце. В цялата поезия, разбира се, ще потънеш... И ето аз взех том със стихове на Тют чев, най-големия натурфилософ от руските поети, за следния експеримент: ако те се разгледат като цикъл и космогонична поема от типа на Хезиодовата „Теогония", какъв ще се очертае в крайна сметка пантеонът, съвкупността от основни митологеми? И аз се заех да вниквам от стихотворение в стихотворение, четейки всяко един вид като „Омиров хими“ за едно или друго божество"; за Пробляська, Безсъницата, Пролетната буря, Последния катаклизъм и т. н. И започна да се очертава особена руска картина на мирозданието. За по-голяма вярност всеки образ покрай използуването му от Тютчев проверявах чрез вариантите при други руски поети. Така че крайната цел замисленото изследване беше да се покаже космосът на руската поезия и да се опише руският образ на света. на Пристъпвайки към експеримент, преди всичко се стараят да премахнат пречките, отклоняващото влияние на други сили и полета. Така и аз, чийто ум и душа ще бъдат уред в предстоящия опит, съм длъжен да се освободя от предварителните схеми и априорни представи за това, какво е руски дух и какво „лъха" от него; да превърна себе си във вакуум и tabula rasa" и по кандидовски да вниквам..

This paper examines Ivan Shishmanov’s contribution to the refuting of some myths inherited from the age of the Bulgarian national identity forming, when the Bulgarian intelligentsia representatives who played the leading part 201 in creating the “imagined community” constructed the national narative and built up the myths needed. Shishmanov takes up a sober position on the important issue about the role of the Greeks and the Greek culture in Bulgarian history (15th –19th century). Following the myth widespread in the Bulgarian romantic historiography of that time about the long-standing hellenizing policy towards the Bulgarians, Shishmanov reaches the conclusion that up to 1830 the Constantinople patriarchate did not function as a Greek national institute. He stresses the necessity for each phenomenon to be examined in its concrete historical context. He opposes the accusation against the Greek clergy that is has sistematically pursuited and destroyed the Bulgarian letters. He rejects the romantic thesis about the entirely negative role of the Greek culture and education for the Bulgarians and arrives at the conclusion about the positive role of the Greek cultural influence over the Bulgarian history, ranking it among the Bulgarian national revival factors. Shishmanov is convinced that we can be well acquainted with our own history only if we examine the phenomena of Bulgarian society’s spiritual life in their Balkan context, thus he convincingly refutes the romantic myth about the “uniqueness, originality, exceptionality and exclusiveness” of the nation, a myth that eliminates the search for parallels between the particular peoples’ development. Exactly on the basis of the similarity in the peoples’ development he reveals the mutual influence and borrowings in the cultural life of the Balkan peoples. Shishmanov disproves the view inhereted from the foregoing age that in the 19th century there existed tensions and conflicts connected only with opposing to “the other” on national base, since the national mythology requires the nation to be absolutely united and integrated. He is deeply convinced that myths in history can thrive only upon the ignorance for “the other” and therefore insists that it is Bulgarian school’s duty to make the Bulgarian children acquainted with the culture of the neighbouring Balkan peoples.