самобитност

На проблема за литературните връзки, на общокултурния контакт между славянските народи на V Международен конгрес на славистите бяха посветени доста доклади и научни съобщения. Тези влияния се разглеждаха в общославянски или национален план, с оглед на определен писател или творба. Посочиха се закономерности, бяха изследвани литературни явления и особености. Изнесе се огромен фактически материал, който ще даде възможност да се уточнят спорни и безспорни концепции. Някои от докладите, независимо от своята конкретност в поставянето и разработването на отделни въпроси, насочват към аналогии и по-творческо вглеждане в същността и спецификата на литературния процес.

Често в наши спорове за съвременната българска драма ние сме склонни да изпадаме в крайност. В моменти на добро настроение отправяме само похвали към нея, в лошо разположение на духа сипем укор след укор. Жестът на прекалената толерантност в такива случаи се превръща изведнъж в язвителна и остроумна злъчност. Ако се откажем обаче от парадоксите и едностранчивите аналогии с творчеството на най-големите днешни европейски драматурзи, ние не можем да не признаем няколко важни факта. Първо, след 9 септември 1944 г. в българската драматургия се извърши вътрешен взрив. Той дойде по линията на идеите, а това вече е сигурно доказателство за съществени промени в самото естество на драмата. Понеже драмата е действена история на обществото, тя не можеше да остане настрана от проблемите, които се поставяха с деветосептемврийската народна революция. Дори нещо повече. Тя се оказа в центъра на обществено-политическите борби, които решаваха съдбата и бъдещето на българския народ. В такъв смисъл тя се яви и продължение на основния дух на родната ни драматургия - на нейния обществен тонус и заангажираност. И все пак, тук трябва да се има предвид още едно обстоятелство. Че докато в поезията, белетристиката, живописта, дори и в театъра ние имахме ярки образци на идейно комунистическо изкуство - Смирненски, Вапцаров, Караславов, Жендов, Дановски - в драматургията върховете на социалния патос след Вазов се бележеха от изкуството на Яворов в края на десетте години и това на Ст. Л. Костов в тридесетте години. Сиреч, от творчеството, което не си поставяше за цел безкомпромисната и резул татна борба срещу буржоазния свят, по-точно, което не воюваше в името на най-прогресивния идеал на епохата. Единствен по-категоричен пример в тази насока е пиесата „Деветата вълна" на Вапцаров, но и тя за разлика от новаторските му комунистически стихотворения добросъвестно следва духовния строй на класическата Ибсенова линия в модерната драматургия.

Не е ли твърде неуместно да отваряме пак този въпрос? Не ни ли натрапваха години наред „самобитност“, което ни остави назад в редица области на науката и живота? Редица хора имат предубеждения към самата тема. Но, който следи литературния живот през последните години, няма да отрече - тя се налага, често доминира в печата, критиката, разго ворите. Тези разговори дори придобиха специфичния оттенък на саморазкриването и самопознанието, та стават неуместни самодоволството и скептицизмът. Това е вече не диалог, както сега е на мода да се казва, а своеобразен, публичен монологизъм, тъй като опираме до много съкровени страни. Между многото причини за назряването на тези проблеми в нашето литературно развитие през последните години ще посоча следните: Тенденциите на социалистическото развитие на постоянно сближение на народите в СССР и постепенно заличаване на националните различия, са формулирани в Програмата на КПСС. Развитието в тази посока е сложен и продължителен процес. Нациите, както учи марксизмът, са трайни исторически общности, подложени на постоянно изменение. Истинското им сближение, както и заличаването на разликите между тях, трябва да мине през всестранен социалистически разцвет на националните култури, през разкриването на целия им жизнен и творчески потенциал. ..... Заличаването на националните различия - се казва в Програмата на КПСС - езначително по-дълъг процес, отколкото заличаването на класовите граници... Партията не допуска нито игнориране, нито раздуване на националните особености." По повод на националния въпрос Ленин преду преждава, че „безусловно изискване на марксическата теория при разглеж дането на който и да е социален въпрос е постановката му в о пределени историчеси рамки, а след това... отчитане на конкретните особености, отличаващи дадена страна от другите в предела на една историческа епоха".

Зародил се в Италия като естествен резултат от натрупването на социални, традиционни, религиозни и дори географски предпоставки, Италианският ренесанс постепенно завладява все по-широки територии в съзнанието на средновековния европеец. Достига Франция (в същност първоначалното название ринашименто е заменено именно с френското ренесанс), залива Англия и Испания, за да се насочи на север и изток чак до Швеция иславянските народи. И ако навечерието на Средновековието донася на Европа като най-ярко и определящо за нейния облик явление Великото преселение на народите, то Италианският ренесанс, хуманизмът постепенно тръгна по обратния път като едно Велико преселение на идеите. Благоприятната обстановка за лекотата, с която даден културен феномен Намира прием върху нова и дори коренно различна традиционна основа, върху съвършено нов, ексцентричен от европейска гледна точка фолклорно-ритуален комплекс, се създава благодарение на средновековната универсалност на схващането на човека, разделена единствено от границата между православния и католическия канон. Християнската религия представлява мост над локалните различия, херметичността на средновековната психика се разкрепостява и уеднак вява в метафизичните параметри и затова може да се каже определено, че църковният институт, стремейки се към абсолютна и регламентирана духовна дисциплина в новата етнична структура на Европа, създава сам потенциална възможност за сходни реакции срещу нея, за историческия прецедент на такава спонтанна духовно-творческа солидарност, каквато еРенесансът. И все пак в своето движение към все по-нови и все по-отдалечени от месторождението на образеца страни това разнопосочно стремление към естествената природна суверенност на човешката личност се видоизменя в своето външно протичане, в събитийната си окраска в зависимост от конкретната историческа обстановка, в която бива пренесено, без никога да губи същностните си характеристики, запазвайки дълбокото единство на идеологическата си първооснова. Затова сравнителният анализ на културните явления, породени от неговото разпространение, непрекъснато ще се докосва до важни съвпадения с модела и до специфични отклонения или по-точно модификации, в които се оглежда ранната народопсихология на формиращите се европейски нации. Славянските народи достигат до епохата на Ренесанса при едно кръстопътно състояние на духа. Тяхната четиривековна „практика" в държавното устройство на Европа не е била в състояние да изличи вътрешните устои на родово-общинното начало. Подмяната на обичайния правов статут с абстрактната норма на 86 законоположението се еизвършила само в ежедневната административна практика, но не епроникнала органично в съзнанието на славянина от тази епоха.